„Всички щастливи семейства си приличат, всяко нещастно семейство е нещастно по своему“ започва в първа глава на „Ана Каренина“ Лев Толстой. Онова състояние, което ние наричаме щастие зависи от много обстоятелства, от които само едно да липсва е достатъчно това състояние да не е на лице, а проявленията на същото това житейско състояние са винаги едни и същи. Всякога можеш да различиш щастливия човек от нещастния. И обратното, противоположното на щастието, зависи от далеч по-малко обстоятелства, често е необходимо да е на лице или да липсва само едно, за да бъде човек нещастен. И проявленията на нещастието са всякога разнообразни. Няма двама нещастни, които да си приличат в страданието.
Истината е, че нещастието оказва много по-фундаментално влияние върху живота на отделния човек, всякога страдащия клетник, отколкото неговата противоположност. Онова, което ти е причинило болка и те е дамгосало за цял живот, се помни до живот; докато радостта и насладата се забравя още щом настъпи следващия миг. „О, миг, поспри! Ти тъй си хубав!“ изрича Фауст в трагедията на своя живот.
Всеки участник в играта наречена живот си припомня именно тези мигове на моментна болка като на кинолента, докато онази с косата не го навести.
Но какво ме кара да изписвам тези редове? Дали това не са отделни спомени, случки, рани от думи, по-скоро разговори повтаряни отново и отново, или пък конкретни действия? Или пък може би чувство за вина? И как бих могъл да изразя спомените и чувствата си, които ме бяха овладяли в един период от три години?И на колко страници бих могъл да ги изложа?! И кои думи да подбера, как да ги структурирам, че да изобразят достатъчно добре завладелите ме съмнения и противоречия относно този период? И по какъв начин да изложа цялата теза и антитеза, че да стигна до присъда или оправдание, или пък до синтез между двете? Но затова не е ли необходима безпристрастност... Как бих могъл да разгледам случилото се през този период с необходимата обективност? И има ли житейски закони, някакъв абсолютен морал, според който да отсъдя?
Да, това е работа на съвестта... но какво да направя, когато съдебните заседатели в това съдилище се лутат насам-натам като лунатици? И тази невъзможност да се отсъди категорично, да се даде осъдителна или оневинителна присъда, по какъв начин може да предопредели човешката съдба...
Причината за тези дерзания е ясна- едно самоубийство! Но каква е ролята на питащия се субект в това деяние; можеше ли да го предотврати, и най вече има ли престъпление, било и морално, остава казус неизяснен. А, както знаем от един друг класик- има ли престъпление, то следва и наказание.
...
Баща ми, докато бях дете, стотици пъти, а може би и хиляди, ми е разказвал за своя отец- дядо ми. Починал е доста преди да се роди моя милост, така че слушах с интерес. За това, че е бил планинар и са ходили по планински хижи, за среща с бели цигани- каракачани- за срещи с горските обитатели, чийто странен рев или нощна песен са го плашили или озадачявали. За това, как след години е пропил, мислил е само за себе си, как една мразовита снежна вечер е премръзнал пиян на улицата. Изобщо беше отвратен и разочарован от своя отец. И сега, през призмата на отлетелите прашни мигове, се питам, какво аджеба чувствам, след като осмислям, че той беше първия лицемер, който съм срещнал в живота... Фрустрация от разминаването от изградените представи и реалността, болка, печал, тъга? Какво е това? Или може би страх да не се превърна в него? Алкохолизмът заложен ли е в моята плът и кръв? Способен ли съм на нещо повече от окаяно съществувание? Разумът по силен ли е от природното начало в мен? По какъв път биха ме повели тези въпроси, които са от първостепенно значение за моята скромна личност?!