Прочетен: 29275 Коментари: 24 Гласове:
Последна промяна: 18.03.2009 16:05
“Знаеш ли...когато му подавам ръцете си, за да ги завърже, сякаш му поверявам живота си. Буквално”
(Елеонора, в разговор от сутринта)
Представях си, че започвам тази тема със следния диалог:
Аз: Елеонора, ще имаш ли нещо против да разкажа историята ти в моя блог?
Елеонора: За какво ти е да разказваш за мен?
Аз: Ами, сама виждаш, че продължаваш да провокираш интерес с това. А минаха повече от три години...почти четири, откакто разказа за себе си в един форум. Тогава страшно много хора се юрнаха да изразяват мнение. Появяваха се тема след тема за теб. Беше заприличала на някакъв култов образ, вид виртуална сензация J Признавам, че развълнува доста силно и мен тогава. И все още ми въздействаш по странен начин.
Елеонора (великодушно): Е, добре. После ще ми покажеш ли текста?
Аз: Разбира се.
Само че този диалог не се случи. Минути след като реших да разкажа за Елеонора, влязох в един чат, където тя се появява понякога. Но я нямаше. Бях я засякла последно тази сутрин и разменихме няколко реплики, но тогава все още не ми минаваше през ума да пиша за нея. Ще предам по-долу и есенцията от тази среща, но нека първо започна от началото.
Вероятно някои са чували за тази история. Тя се появи отдавна в един форум и провокира доста мнения и дискусии. Елеонора я сподели преди повече от три години (тъй като специално потърсих първите й думи, мога да ги датирам точно – от края на 2003г са).
Намирам за по-честно да не преразказвам думите й, а просто да пейстна фрагменти от тях. Всъщност тя разказва далеч по-увлекателно и въздействащо от мен. Елеонора е много интелигентна жена – думите й я разкриват:
“От две години съм омъжена и всъщност моят съпруг винаги ме връзва по време на секс. Това му доставя удоволствие, а мен усещането че съм безпомощна и зависима ме възбужда страхотно. Отишли сме доста напред в тази игра..Моят съпруг ме превърна в робиня. Той ми поставя кожени белезници на ръцете и на краката когато ме оставя сама в къщи. Така прекарвам доста време всеки ден. Не работя, почти не излизам....Белезниците са с достатъчно дълги верижки между китките и глезените, така че мога горе долу да се обслужвам и да се придвижвам из къщи. Всичко това става с моето съгласие, не е насила...Просто много го обичам и ми харесва да се чувствам специална в очите му. Така живея вече близо две години...Понякога за няколко часа ми запушва и устата. Зная че е налудничаво, но аз свикнах да живея по този начин и дори ми харесва...
Това, разбира се е крайно и не всяка жена би приела такъв начин на живот, но тук става дума мой за личен избор.”
И, като отговор на някакъв коментар по-долу, допълва:
“На него много му хареса, а аз постепенно свикнах... Научих се да чувствам възбуда от усещането че съм абсолютно зависима и подчинена на човека когото обичам. Така мина доста време...близо две години...Сега се чувствам се донякъде променена. Някакси ми е трудно да живея в света навън. Тук, в къщи, макар и вързана, се чувствам защитена и сигурна. Колкото и да е парадоксално, когато стоя окована у дома, се усещам освободена от необходимостта да взимам решения в ежедневието. От друга страна, съпругът ми е безумно влюбен в мен и във факта че съм приела този начин на живот. Това е отговорност за него и той я носи с удоволствие, доколкото разбирам. Всъщност, всяка сутрин, когато му подавам ръцете си , за да ги заключи, аз му поверявам живота си...” ( това го каза отново тази сутрин, вижте началото. Може би след години любопитство, упреци и подозрения към достоверността на образа й, е започнала да повтаря отработени реплики, обяснявайки себе си. Това така и не я е направило скучна, наистина!)
“Зная че е налудничаво, но аз свикнах да живея по този начин и дори ми харесва. Преди време се скарахме и аз реших да остана известно време сама...Взех пари и малко багаж и заминах при мои приятелки от провинцията...След две седмици се върнах. Чувствах се ужасно ненужна и сама...Разбрах че нямам нищо против да бъда робиня на човека когото обичам...Харесва ми да съм абсолютно зависима от волята му...покорна , послушна... Преди време не бях такава. Мисля че ежедневието с белезници на ръцете и краката ме промени....Не зная...”
Не мога да гарантирам за достоверността на историята й. Факт е, че продължава да заявява във виртуала този свой образ. Възможно е да фантазира, но всъщност няма особена разлика дали окованата робиня съществува в някакъв апартамент или във въображението на една жена. За много хора е изключително важно “да разобличат лъжата й” – опитват да я засекат с въпроси, които ще пробият пролука в историята й. За мен няма никакво значение. Предпочитам да мисля Елеонора като напълно достоверна окована робиня. Просто ми харесва, че я има. В някаква степен предизвиква изумлението ми. И също възхищение. Различността на ситуацията, дилемата дали това е извратено или е кристална форма на доверие ми въздействат особено.
Тази сутрин в стаята й в чата една жена я попита дали не й липсва поне малко чувството, че разполага със себе си. Помислих си, че има моменти, в които чувството, че разполагаш със себе си е напълно излишно. Не беше цинична мисъл, не беше и крайно малодушна. Просто усещането да се отдадеш с тотално доверие на някого понякога се оказва по-силно от усещането, че сам на себе си принадлежиш.
Помислих още и че веригите разобличават някакъв краен мазохизъм, че Елеонора обича да понася доста солидни количества страдание. Само че после се сетих, че мазохизмът на Елеонора е от по-безобидните – просто физически. Изглежда необичайно. Изглежда страшно смайващо на купища хора, много от които практикуват психически мазохизъм и се мислят като нормални. Сериозно, кое ви се струва по-абсурдно – единичната история на Елеонора за ежедневната й роля на окована робиня или хилядите случаи, в които съвсем доброволно търсим и се наместваме в ситуации, където много добре знаем, че ще страдаме напоително. И го искаме. Много съзнателно.
Елеонора за мен е реален образ. При това щастлив. Харесва статута си. Не й пука, ако вие не й го харесвате. Неин си е. Освен това се чувства уютно в ролята. Прекрасна е в подрънкващите си вериги – убедена съм в това.
Щях да забравя... Малко преди да излезя, в стаята се появи човекът с клишетата (имаше някакъв ник, който не запомних). Наистина неспасяем случай – редуваше безумни клишета, със сигурност и мислеше в клишета. Обиди се, когато му го заявих; каза, че клишетата му били само основата, над тях се градяла истината (!?!) Интересно каква истина би могла да се изгради над основа от клишета... Вероятно клиширана истина?...
Та той говори неща от сорта на това, че имаме мисия на този свят, че в един момент Елеонора ще съжалява горко за пропиляното си време, за някакво безсмислие и някакъв смисъл. Помня и неговите определения за “нормалните хора” и “нормалния живот”. Попитах го дали наистина е убеден, че нормалните хора, които стават в 7, отиват на работа, обядват, вечерят и отделят (ако трябва да съм честна, казах “серат”, извинете) нормално, са по-смислени от Елеонора. Аз не мисля.
Нека не завършвам със себе си, а с още малко от Елеонора:
" Във всеки случай нямам усещането че полудявам, макар че сигурно много хора ще се опитат да ми го припишат. Когато ситуацията бъде погледната отстрани, човек си казва - тая е луда , да ходи две години с верижки на ръцете и на краката и да не излиза от къщи, това къде го има! Когато си, обаче вътре в самата ситуация, нещата изглеждат различно. Аз не бих искала да бъда съжалявана. Чувствам се обичана жена, мъжът ми обожава това което правя, грижи се за мен..."
23.06.2007 19:32
за Елеонора (ако наистина е такава, а дори да не е такава, въображение, което 4 години играе една и съща илюзия е почти равнозначно) си права. може би не напълно, но почти:) имам нещо в мисленето, което донякъде ме отъждествява с нея (може би в по-лек вариант), затова и ме вълнува гледната точка, през която пречупва света. май е малко чуплива, но със сигурност не е абсурдна
Историята на О е написана от Pauline Reage, но това е псевдоним. Може да се намери в гугъла при
Histoire d'O или при O Story
Има и филм по книгата, но е много тъп
и на мен ми е изкл. интересно...
ето една книга и от мен- Bitter moon, by Pascal Bruckner. Също има филм по нея, на Роман Полански, но и той не струва.Тя залита в малко по-друга посока, но пак е по темата. На места идва в повечко, но е интригуваща.
Може ли обожанието да измести скуката? Може ли еротиката да победи пресищането? Къде започва жестокостта?...
"Пази се да не се изгубиш в личността на някой друг- мъж или жена."
не е толкова фатално да се изгубиш в някой друг...честна дума. понякога просто успокоява. а и кой е чак толкова ценен, че да си струва да се пази в името на....себе си. важното е да се чувстваш комфортно:)
поздрави
Благодаря за споделеното тук!
Хвърля ме в размисли,но няма да съдя Елеонара.Така й харесва-да живее така!:)))Тя е направила своя избор!
Поздрави!:))))
27.06.2007 07:34
Anon
28.06.2007 10:03
Най-малкото
Това, че то е доброволно не го прави по-малко съобразяване.
Това, че робството е доброволно не го прави свобода.
Противоречието между любовта и свободата е отдавна осъзнато. Ще дам само два примера.
Първи пример :
Две неща ми трябват на земята
те са любовта и свободата
дал си бих живота безвъзвратно
за любов,
любовта да дам за свободата
съм готов.
Това беше на Шандорф Петьофи
И втори пример :
Забрави туй време, га плачех
за поглед мил и за въздишка
РОБ БЯХ ТОГАЗ, ВЕРИГИ ВЛАЧЕХ,
Та за една твоя усмивка
безумен аз света презирах
и чувства си в калта увирах.
Как мислите. Дали Ботев разбира от любов и свобода ?
Така че любовта е доброволно робство донякъде
/ Добре де, сладко, сладко.../
А онова момиче просто онагледява това правило, довеждайки го до крайност / пароксисъм/
Момичет прави това, което Ботев е написал.
И може да каже :
"Робиня съм сега, вериги влача..."
Такъв избор е направила, за разлика от Ботев, който избира свободата.
Момичето поне дрънка не само с уста, но и с вериги.
Според мен обаче, въпросът е колко хора са готови да се отдадат изцяло на една любов? Отговорът, за съжаление, е-не чак толкова много.
Може да не харесваме начинът, по който Елеонора изразява любовта си, или да се чудим на начина, по който съпругът й изразява своята. Не мога обаче да не се възхитя на твърдостта на решението й, понеже определено не мисля, че таквоа решение се взема лесно:)!
иначе ти се радвам. вероятно го знаеш:)
не чак толкова наистина.
не е важно дали харесваме или не начинът, по които изразяват любовта си.
поздрави:)
ти си изключително добър с категориите (хайде да кажем понятията). забелязах го и в твоите текстове. това те прави категоричен - схващаш от раз чистотата, есенцията на понятието, унищожаваш двусмислието. обаче! изборът, Иво, изборът е акцента. не свободата и не робството. какво може да ти даде свободата, ако се чувстваш щастлив в робството си?
в него ме дразни идеологията, по принцип мразя прекомерния афинитет към идеите. за съжаление, идеализмът е висша форма на самозаблуда. "не разбирам понятията, които не са от този от свят" (задачка - това кой го е казал?:) ). но харесвам страстта му, дори патосът, пък бил той и преувеличен. във всеки случай съм почти пристрастена към Ботев - просто ми въздейства невероятно. между другото е първият мъж, в когото съм се влюбила (май съм нямала 3 годинки, но, както виждаш, имала съм вкус от малка:) )
та...какво ли щях да казвам (?!!?)... ах, да. предпочитам да мисля, че Ботев все пак разбира малко повече от любовта, отколкото от свободата. въпреки че твърди обратното - просто му личи:) точно по тази причина - страстта му отива повече, отколкото идеализма
30.07.2007 07:42
28.03.2008 19:02
За мен случаят е типично робсво да се угоди или както казват при нас стокхолмски синдром на СЕКСА групов или насилствен при което едната страна изпитва удоволствие ,а другата не.
11.05.2008 02:11
08.08.2008 23:15