Широколистните топли багри са покрили калдаръмените улици на града този следобед. “Колко неистеричен е Пловдив в този сезон”, проникновено би въздъхнала тя, докато вятърът игриво танцува с листата. След това бавно ще отпие от топлото еспресо. Винаги го пие със сметана и едно захарче. С кестеновите си очи замечтано ще се вгледа в синия хоризонт и ще възкликне: “Ех, този момент чаках”. После ще си помълчим и пак ще съзерцаваме листата, докато цигарите тихо догарят.
Това нежно съприкосновение на умиращите листа със земята изглежда като дар към Вселената – дължимото, което плащаме за радостта и насладата от живота. Без промяната, довела до края на нашето съществуване, едва ли би имало новородени. Едва ли биха изникнали нови дървета. Едва ли биха запяли птички в небето. Едва ли би напъпила пролетта.
В дни като този всички пътищата водят към мястото и хората, които обичаме. Това не е ден за жал, печал или горест. Това е ден за връщане към живеенето. За почит към пространството, което някой е отделил, за да се роди нещо ново. Едно зрънце. Късче от едно малко сърце, което се е намерило и е цяло. Всичко оживява, всяка минута е допир, а смехът дебне от ъглите. Жива вода.
В памет на Елиана 🖤