Днес е деня, в който много от нас се сещат, че някога сме били деца и сме се радвали на такива простички на глед неща, които  сега едва ли биха ни направили голямо впечатление. Когато се връщам към моето детство винаги пред очите ми, като най-ярък спомен, изплуват канарчетата на моят пловдивски дядо Георги Куршума.



В кухнята му имаше цял гардероб, направен във вид на една огромна клетка, а вътре бяха разположени много по-малки клетки, във всяка от които имаше по две канарчета.
 


Песните им бяха някакво вълшебство и огласяха цялата къща. Всяко лято прекарвах там на бабин дом.
 


Сутрин денят ми започваше с песните на канарчетата, още от зазоряване започваха да се надпяват и ме събуждаха със своите невероятни изпълнения, чувствах се като в рая.



Баба ми ме глезеше много, не помня някога да ми се е скарала за нещо. Игрите там вървяха нон стоп, до като се стъмни, прибирах се само когато огладнявах, често си похапвах циганска баница-филия намазана с олио и поръсена с червен пипер, ех че сладко ми беше.......



Бунарджика бе до нас, по цял ден препускахме нагоре надолу из тепето, събирахме охлюви и баба ни ги готвеше с ориз. А когато станеше голяма жега се къпехме в р.Марица или на плажа на “Острова”(сега там е разположена гребната база). Баба ми винаги ни придружаваше - мен и още няколко братовчеда, както и деца от махалата, без нея не тръгвахме. Ходеше с една черна престилка, която наричаше мантия и само на плажа я събличаше.    Когато поотраснах момчетата й подвикваха, бабо, пази си внучката, че някой ще ти я открадне. На баба такива не й минаваха и плътно ходеше по мен. Аз страхотно се забавлявах, защото тя не ми пречеше на лудориите и я чувствах, като част от отбора. Тя винаги ми даваше интересни съвети, които някак по-лесно смилах, защото я имах като своя по-голяма приятелка, между нас имаше голямо доверие и обич, бях единствената й внучка. С нетърпение очаквах всяка ваканция за да отида при нея на гости и да лудувам с многото мои първи братовчеди. Бях най-голяма от всички, викаха ми како, което ме правеше много горда. Сега са високи мъжаги, стърчат с по две глави над мен, но продължават да ми викат така :)))



Никога няма да забравя техния малък двор, в който имаше всичко. Той беше обграден от двете страни с новата и старата къща, от третата имаше дюкян, където дядо поправяше каруци, а четвъртата стена бе най-къса. Там баба нареждаше на високо своите саксии с красиви цветя, далеч от животните, които пъплеха из двора. През горещите летни вечери се качваше на стълба да ги полива, а аз й помагах, като пълнех и й подавах кани с вода от чешмата в двора. Имаше много мушкати между тях, като на горната снимка, бегонии, кученца и др.  от всички цветове на дъгата. Вероятно от тогава датира и моята голяма любов към цветята.Тя ме научи, че за да  израстне красиво едно цвете, трябва да се полагат грижи за него, аналогично както и при децата.

А какви животни имаше само, за едно градско дете като мен това си беше направо страната на чудесата.



По средата на двора често се излежаваше една свиня, а около нея бозаеха малките й прасенца.



Между тях сновяха кокошки, пуйки, пауни и гъски, които съскаха и ме гонеха да ми скъсат гащите (аз често се разхождах между тях боса, само по гащички и потниче) .



Петелът хич не ме обичаше и само ме гонеше по двора, но аз му намерих цаката, отрязох си една дряновица и без нея не прекрачвах в двора, накрая се отучи. Често се карах на кокошките, когато някоя от тях отказваше упорито да снесе яйце. Това за мен бе нещо като лична обида, направо обожавах пържените яйца и такова поведение от тяхна страна беше крайно подозрително. Сега ми става смешно като си спомня, как размахвах пръчката над главите им и им се заканвах, че ще ги продам. Даже веднъж за назидание  хванах една за краката и я разходих из цялата махала с главата надолу, викайки-кокошка продавам, евтино я давам. След   време с моите братовчеди направихме малка къщичка от тухли, облепени с кал и глина, та цялото това птиче царство се нанесе там и се чувстваше превъзходно, особено с падащата врата, която им измислихме.



Имахме си и куче, подобно на това, както му се полага във всеки уважаващ себе си двор,



а вътре в къщата се излежаваха няколко котки с малките си, които със замечтан поглед се взираха в канарчетата.
Понякога излизаха на двора и гонеха малките пиленца, настъпваше суматоха и се разнасяше невъобразим шум от крякане на всички представители на птичия свят в него. Най-често обаче ходеха в дълбоката изба да ловят мишки, където живееше една много лоша баба Яга. Аз обаче така и не я видях, защото бях добро дете и всичко си изяждах, но братовчедите ми нямаха това щастие и често си престояваха там. Не ми казаха обаче как изглежда тази баба, но съм сигурна че е много страшна, защото след такъв престой те ставаха много послушни за дълъг период от време:))))



Под стълбата в двора се отглеждаха много зайци и дядо все обещаваше да ми направи кожухче от тях, но за щастие така и не доживях това да ми се случи. Водеше ги по панаири, както и канарчетата, и там печелеше с тях награди, продаваше ги, но така и един заек не заколи, имаше добро сърце, само се шегуваше за кожухчето, то не че аз му вярвах:))).



Имахме си по едно време и козичка, бяла като тази. Често ме пращаха да я пася на Бунарджика и да бера лайка. Всички деца от двора ми правеха компания и наставаше голяма веселба, защото там тя си имаше и компания от себеподобни, като този приятел.



Баба много уважаваше лайката, правеше от нея чай, крем с домашна мас и много неща лекуваше с нея. Много употребяваше и огничето, разказваше ми, че с него спасила много хора от ширещата се в по-стари времена дезинтерия.



Пред двора често имаше разпрегнати коне от каруците и стояха там дълго, до като дядо ги поправяше. Когато малко поотрастнах и престанах да ходя навън боса и по гащи, често ги яздех на задната улица, която нямаше павета и ставаше идеално за целта. Там ставаха големите игри с децата от махалата и по всяко време беше пълно с палави момчета. Леле пък като ме видеха на някой кон, като че ли им се дигаше още повече адреналина и тичаха след мен с разни закани, ама къде ще ме хванат. Понякога се случваше да поразмахам камшика срещу по-упоритите ухажори и беше голямо приключение, от което винаги излизах победител:)). Въпреки, че двора беше малък, успявахме да съберем много деца на представление вечерно време, когато цялото животинско царство се отегляше на заслужена почивка по своите къщички. Малката къща имаше дървена тераса със стълби  и там като на сцена всеки от махалата можеше да покаже своя талант, било с песен, стихотворение или нещо друго. Понякога изнасяхме по цели пиеси, тогава пристигаха и възрастните от махалата-съседи, родители, баби, беше си като вечеринка. Събирахме и стотинки за вход, а после ходехме със събраните пари на въртележката, която беше разположена на малък площад, в близост до нашата къща. Там продаваха и сладолед във фунийки, ех че хубаво беше, когато паричките стигаха и за него.... Сега градските деца седят пред компютрите и виждат тези животни на картинки. Чудя се имат ли изобщо нормално детство. Мисля си, че направо съм извадила късмет с моите пловдивски баба и дядо, защото позитивизма с който ме заредиха още от малка ми помогна много в годините след това.  

Децата са бъдещето на нашата планета и трябва да ги съхраним във възможно най-чист вид, това е често непосилна задача, но трябва да опитаме. Един от начините да направим това е, като запазим живо детето в себе си, така ще бъдем по-близо до децата си и ще можем да ги разбираме, ще можем да ги настроим приятелски към себе си и така те ще ни имат повече доверие. Това ще помогне да им предадем по-лесно нашият, понякога горчив, но необходим опит, който ще им помогне да понесат по-леко и да се преборят с трудните моменти, идващи в живота на всеки човек. Когато има доверие между децата и техните родители, опита се предава по-естествено, за това децата не трябва никога да се лъжат и плашат излишно с измислени страшилища. Децата имат вроден оптимизъм и някак морето им е до колене. Забелязала съм, че ако подходим към разрешаването на даден проблем с предварително положителна настройка, то вероятността да се справим с него е много по-голяма, отколкото ако подходим със страх и несигурност в собствените си сили. Нека да открием и запазим детето в себе си, да не го забравяме, защото това ще ни помогне да преодолеем трудностите в живота, ще ни съхрани с млада душевност и бодър дух.

Снимките, с малки изключения, са от различни места в нета.

Но другите неща ме върнаха в детските ми спомени!
Честит празник!

Хубаво епо-често да си спомняме за тези дни, за да си правим и съответните изводи.

от твоето детство. Не искам да пиша за моето, защото и пет постинга ще са малко. Върна ме назад във времето, когато нещата бяха прости, много прости, но безкрайно истински. Всичко беше истинско и прахът по улиците и разкървавените колене и пръсти и отношенията между хората. Парите не съществуваха като цел номер едно и това ни правеше истински. Нюансите, които запълват твоя постинг са безкрайно много и всеки един от тях носи емоции в звук, картина и аромат, което е прекрасно.
Сега от дистанцията на времето ние си спомняме с носталгия за тези млади години. Наивни бяхме, но пак ще кажа - истински.
И, тази песен - велика песен, която 24 часа да я слушам непрекъснато няма да ми омръзне.
Отначало като я пуснах имах чувството, че всеки момент ще започне мача на Ботев - Пловдив :))), защото тя е химна на "канарчетата".
Благодаря ти, че ми припомни толкова много неща.
Бих искал и аз да напиша за моето детство нещо , но толкова много неща има, че предполагам ще настане едно огромно объркване и постинга ще стане кич (чалга), затова се отказвам.
Желая ти още много такива истински неща да ни представяш и нека никога , никога детското у теб да не се загубва!!!!

Разчувства ме!

Е, то и аз имам много детски спомени, но някак успях да измъкна есенцията и много се радвам, че се получи. Вчера илияда беше сложила този клип в свой постинг и това ме върна назад в детството и тези спомени. Важното е да можем да ги анализираме и да си извадим от тях поуки как да се държим с децата.

Не, не е приказка, въпреки че прилича на такава. Реалността днес е толкова различна, че наистина за незапознати прилича на приказка, но аз наистина преживях всичко това.

честито и на твоите ангелчета покрай теб...и бъди все така по детски добродушна и усмихната...Обичам те и те прегръщам...
Прекрасна приказка си сътворила...само както ти го умееш!!:)))

Нека никога не забравяме детството си...за да разбираме децата си!

О, със сигурност аз никога няма да го забравя, ако знаеш само колко още много неща ми се въртят в главата, но това тук е най-същественото.

Благодаря ти, това е една сбъдната приказка. Поздрави и на твоите внучета, за някои от тях е първи детски празник, да са ти живи и здрави, дано и аз дочакам да си имам мои, ти не дойде да ме ощипеш, та белким ме прихване от теб :)))

Честит да е ! Дано все повече даца да има ,и качествени родители .Страхотен пост

Ех, Невенче, страхотен постинг! И мен ме върна в детските ми години...
Честит празник на най-скъпите ни същества и на тези, които са съхранили детското в сърцата си!

Дано, за да бъдеш родител се изискват много познания и голямо сърце. Имам две момчета, вече са голями, но що приказки съм им разказала, когато бяха малки, що песни, сътворени от мен съм им изпяла, брой нямат. Научила съм ги да могат да обичат и да оценяват красивото в нашият живот, научила съм ги да отстояват своето мнение, без да прилагат физическа сила, мисля, че добре се справят и са много обичани и търсени от своите приятели. Научила съм ги на много други неща, дано не съм пропуснала нещо, но знам, че човек се учи цял живот, а те не се уморяват да натрупват нови познания.

Не можеш да си представиш как се забавлявах, до като го писах, защото направо си медитирах върху тези спомени.Бях толкова щастлива през тези години, колкото никога не съм била, всичко беше цветно, загадъчно и красиво.Някак и приятелите бяха по-истински, както и тези, които не ме обичаха, нямаше сиви тонове, контрастът преобладаваше и някак ми беше по-ясно кой кой е, сега не мога да кажа същото за хората, които ме заобикалят и с които контактувам.

Тогава с фантазията си изграждах проекции на въображаеми случки и събития, в които справедливостта възтържествуваше. Така се държах и в действителност - бях крайно доверчив към хората, чиито моментни постъпки считах за добри. Възможно е само децата да им е простено за прекомерната възхвала на правдата и непрязън към неправдата - и може би това е най-запазеното детско качество в зрелия човек - оптимизмът му се гради върху спомените за успехите в миналото, което е създало бъдещето.

Много интересно съждение, напълно го споделям, защото и аз съм преминала през тези фантазии, които до известна степан са се материализирали, сигурно с помоща на моето въображение. Създава се матрица от тези фантазии и в един момент тяхните проекции от астрала се материализират в битието ни. Тогава обаче не го знаех това, правила съм го инстиктивно.Децата са просто по-истински от нас, ние възрастните сме доста изкуствени в комуникациите помежду си. За нас най-вече измислиха тези блогове, за да си говорим под прикритието на никовете, без да се притесняваме, за нещата от живота.Да, спомените от детството ни зареждат с оптимизъм не само заради успехите ни, а най-вече заради по-ясните ни отношения с хората около нас. Така мисля.

D:D:D: