На всеки от нас се случва да попадне в беда и много е трудно да останеш сам със себе си, да няма кой да ти протегне ръка. 
Можем да бъдем силни и да се справим нали, но много боли когато се сблъскваме непрекъснато с нечие безразличие.

 

Винаги се опитвам да помагам на ближните си, даже и когато не са го искали.Случвало се е те да забравят товаи  да бъдат неблагодарни, но какво от туй. Някои казват ..направи добро, за да изядеш лайно...Не са прави, не трябва да мислим за това, какво ще последва за нас, след като извършим добро дело, важното е да бъдем себе си.Случвало ми се е да получа помощ от приятел или съвсем непознат човек, когато съм стигала едва ли не до дъното, усещането е страхотно. В такива моменти винаги си спомням за героинята на Иван Вазов, безстрашната Баба Илиица – битката й с природните стихии, как подтиснала болката в себе си след смърта на своето внуче, намира сили да помогне  на непознатия ранен бунтовник, въпреки че самата тя има нужда от помощ.

 

Колко силна психика има тя и колко доброта и любов в сърцето си е съхранила. Можем  само да се учим от нея на любов към ближните си,на борбеност и сила на духа. Стремите ли се към тези духовни ценности, познавате ли такива хора?

 

Когато изучавахме този разказ в училище, бях в 6-ти клас и за домашно правихме анализ на героинята. Аз така образно си представях нещата, описани в този разказ, сякаш присъствах невидимо там и написах следното стихотворение, което имам
желание да споделя с вас.

Може да не е съвсем идеално, но излезна направо от сърцето ми.

 

Край Искъра мътен,

в нощ непрогледна,

аз чувам веслата,

как гребът в тишината.

 

В старата лодка,

кой ли седи?

Една българка смела,

с болно дете до гърди.

 

Канари тъмнеят,

реката шуми,

ветрове беснеят,

луната се скри.

 

Задава се буря

и танц със смърта,

Баба Илиица гордо
изправя снага.

 

В битка неравна

се хвърля без страх,

греблата се чупят

и стават на прах.

 

Борбата е страшна,

но с кол вместо тях, 

тя стига успешно

до другия бряг.

.............................

 

В миг се събуждам

от мисли неявни,

ах тез времена,

стари, но славни!

 

Знам само, че когато четях на децата си Ботев, ревях и ги изплаших.
А и себе си също, явно трябва да минат години след ученическите, за да се осмилят доста неща.
За мен лично Ботев не е просто гений.
Дали въздухът на времето не е бил с друг химичен състав?

Демокрацията е ялова уви! Предлага свобода на кантар................