Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.05.2021 11:23 - Хайде малко и за Второто Българско царство :)!
Автор: dobrodan Категория: История   
Прочетен: 5556 Коментари: 23 Гласове:
6

Последна промяна: 28.05.2021 13:26

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
    Докато търсех повечко за самодийските езици (тя, тая дума САМОДИВА все отнякъде е дошла и при нас, не ми е познат неин аналог), един сайт ме намери сам:).

   Ще препечатам написаното. Авторът има много сериозен поглед за този период от историята ни, ще се убедите сами.

                      http://dnagenealogy-bg.org/mybb/showthread.php?tid=871

         БЪЛГАРИЯ, ВЛАХИЯ И КУМАНИЯ ПРЕЗ ХII – XIII В. И ПРОИЗХОДА НА КУМАНИТЕ


Шчекн Ичр image
Максимално дълбоко тестван

 Мнения: 179
 2
 Регистриран: Jan 2017
 Репутация: 2 #1 02-10-2021, 12:53 PM В резултат на започналото през 1185 г. въстание на братята Петър, Асен (известен и с името Белгун), с куманска помощ, на картата на Балканите отново се появява държавата България. Император Исак II Ангел предприема няколко похода срещу въстаниците. През 1187 г. при поредния поход е спрян при силната крепост Ловеч и след като обсадата не успяла, е принуден да сключи мир. До 1187 г. въстаниците овладяват територията между Дунав и Стара планина, или Паристриона, без Варна и Северозападните земи. През 1190 г. Исак II Ангел предприема мащабен поход. Преминава през Стара планина и се насочва към Търново. Двамата братя не могат да се противопоставят на ромеите, напускат града и отиват на север от Дунав в земите на куманите, за да ги вербуват срещу империята. По това време най-малкият брат Калоян, е заложник в Константинопол, където престоява две години но успява да избяга.По произход Асеневци са българизирани кумани и тази идея се изказва още от проф. Петър Мутафчиев, който свързва името Асен с легендарния тюркски владетел Ашина. (Мутафчиев-2, 1973: 161-162) Но поради някои наложени «патриотични» клишета в мисленето на повечето български академични историци, тази очевидна истина все още не може да се осъзнае от всички, или по-скоро, те съзнателно не искат да я приемат.
Името Асен идва от тюркското esдn – здрав, невредим, esдnγь – здраве, esдnlik – благополучие, esдnlп – приветствам, поздравявам. (ДТС, 1969: 183) Името Осен носи половецки вожд, починал в 1082 г. Негов син е известният вожд Боняк. Друг половецки вожд Асин е бил пленен от русите в 1092 г. при гр. Белая вежа (хазарският Саркел). При селджукските турци, Асан се нарича племенника на Тугрул бек, воювал с кръстоносците на Боемунд Тарентински в Сирия. (Мутафчиев-2, 1973: 161) Сред 75 молдовски болярски фамилии, записани от Димитрий Кантемир, се среща и фамилията Асан. (Стоянов, 2000: 201-203) Даже и името Кантемир е куманско, идво от qan – кръв, и temir – желязо, «кърваво желязо», име със заплашителна или охранителна семантика, т.е. оръжието му винаги да поразява врагвете. (ДТС, 1969: 416-417)
Украинският историк Ярослав Пилипчук, занимаващ се с историята и поризхода на куманите смята, че българският Асен е потомък, правнук на починалия в 1082 г. Осен от рода на Шарукан, т.е. от племето каи или каепичи (Кай-оба). Непряка връзка в това отношение, той вижда във факта, че по това време на север от Дунав обитава куманското племе урунгут (wrwnkqwt) и бадаи (bdвj, или bayawut, името е от монг. произход, и днес има монг. етническа група bayad, думата в монголски означава «богати» (Кручкин, 2006: 629), (Голден, 2013: 32) по съобщението на Рашид ад Дин, или бадан – у Сайф ад Дин Ахсикенди в «Маджму ат-Таварих» (Събрани истории). Урунгут обитавали в областта Бараган, т.е. на югоизток от долното течение на Дунав срещу Северна Добруджа. Всъщност урунгут е монголското предаване на уранхай / уранкай – вариант на названието каи / каепичи (Кай-оба, или «родът на змията»). (Пилипчук1, 2018: 166)
Очевидно и логично, братята Асен и Петър са поддържат връзка със своите сродници уранкай на север от Дунав.
Белгун е другото име, прозвището на Асен. Съобщено е в Бориловия синодик «[91]. [На] царя Иван Асен Белгун, който освободи българ¬ския род от гръцко робство, вечна му памет». (БС) Обикновено се извежда от тюрк. bilge – мъдрост . Но реално произлиза от близкото по смисъл belgь – знак, признак, известен, бележит, belgьlьk – известност, значимост, яснота. (ДТС, 1969: 183) Също в кипчакски belgi – сведение, знание, признак, знак, belgili – признант, известен, очевиден, ясен, знатен, почитан. (Гаркавец, 2010: 252) Производно на bilge – мъдрост, е името на половецкия вожд Билге-тегин (около 1068 г.), съюзник на Владимир Мономах. (Пилипчук2, 2017: 262) Асен Белгун трябва да се изтълкува като «славният, знаменитият Асен». Твърде интерсни са един тип средновековни български монети, описани от проф. Иван Йорданов, с надпис «Теодор Белгун». Те са сечени от Петър (Теодор-Петър), братът на Асен, което предполага, че Белгун е било родовото име на братята. (Николов-Зиков, 2012: 27, т.49 под лин.)
Озадачаващо е свидетелството на Никита Хониат за особен «влашки» език, на който един от пленените византийци молил царя на българите Асен да го пусне заради «единоезичието им». В своята хрониката, писана в периода 1204-1217 г., той изрично казва: «варварите, които по-рано се наричали мизи, сега се наричат власи». Разкривайки целите на братята Петър и Асен, Хониат казва: «не се задоволявали да спасят личното си имущество и придобият власт само над Мизия, нито да нанесат големи вреди на ромеите, а се стремили да обединят управлението на мизите и българите в едно, както е било някога». (ГИБИ-11, 1983: 26-30)
Характерно за Никита Хониат е, че той използва три термина напълно равностойно: мизи, власи и българи. Мизи е архаичен етноним, употребяван във византийската историографска традиция, за обозначаване не на древното, а на съвременото на автора население на античната област Мизия. За това най-често се употребяват с пояснетие, напр. «мизите, които сега са българи» или «мизите т.нар. българи», но паралелно с това, Хониат пише и за «мизи (Mysoi) които сега се наричат влахи (Blachoi)», т.е. власи и българи се явяват синоними, обяснявани с архаичния етноим «мизи». По-късният автор Теодор Скутариот (1217–1282 г.), който използва компилации върху труда на Хониат, използва израза «варварите от Хемус които били наричани по-рано мизи, сега се наричат власи и българи. Те, опирайки се на непроходимите места, и друг път се опълчвали против ромеите, а тогава, като взели за повод откарването на добитъка им, се насочили към открито въстание.». (ГИБИ-8, 1972: 243)
През 1189 г. Ансберт споменава в хрониката си на ІІІ кръстоносен поход (1189–1190), че «в по-голямата част на България и към Дунав, докато се влее в морето, властвал някой си Калопетър влах и брат му Асаний с подвластните им власи», а Петър е споменат като «господар на власите и на по-голямата част от българите (Blacorum et maxime partis Bulgarorum dominus)», «господар на власите и куманите» и «господар на власите». Любопитна подробност е, че според Ансберт, «влашкият владетел Калопетър, наличан от своите хора император на Гърция» (Imperator Grecie). И византийците, и пратеници на Калопетър, молят император Фридрих за военна подкрепа, но той се въздържа от намеса във вътрешния им конфликт. В същото време Ансберг споменава «Влахия недалеч от Солун», където кръстоносците имали сблъсък с местното население. Очевидно става дума за Мъглен (областта Влахомъглен) в Македония. Там се сблъскват с местен управител «един жупан или сатрап на България». Под България тогава се възприемат бившите земи на Самуиловото царство (Македония, Косово, Поморавието и Шумадия). (ЛИБИ-3, 1965: 257, 277, 290)
В анонимната «Historia peregrinorum» или «История на кръстоносците (на поклониците)», която е препис с допълнения и продължение на «Историята на Ансберт», отнасяща се също до ІІІ кръстоносен поход, се казва: «Калопетър, който заедно със своя брат Асен управляват влашкия народ (popolis blacorum)», по повод изпратеното пратеничество, което се среща с император Фридрих в Адрианопол. Петър е искал от «ръцете на императора короната на Гърция» и да бъде признат като отделен владетел, независим от Константинопол. Още при влизането на кръстоносците в ромейските владения, в Ниш, пратениците на Калопетър и Асен, предлагат военна помощ на император Фридрих, и вече владеели «частта на България около Дунав и част от Тракия». (MGH-5, 1938: 135, 149), (ЛИБИ-3, 1965: 227)
Вилхелм (Гийом) Тирски, в своята «История» на І-ия кръстоносен поход (1096 г.), разказва историята на България, явно чута от местни българи: «Тук, вие ще научите за злобния нрав и облик на гърците, който вече може би са ви известни. След като римският император умрял в Константинопол, във Византийската империя тронът започнал да се заема от гърци. Първият от тях носил името Никифор. Но скоро след това, варвраските народи - Блахи (Влахи), Кумани и Българи, които ги обкръжавали (т.е. били съседи на гърците), неочаквано нападнали и завзели много земи от Никифор, … цялата земя от Дунав до Константинопол (от една страна) и до Адриатическото море, от друга…». (Тирский, 2010: гл. 33) Всъщност хронистът съобщава народите с които се е срещнал в земите на България: освен българите, също власи и кумани.
Робер дьо Клари пише в своята хроника «Завладяването на Константинопол»: «Кумания е страна, граничеща с Влахия (Blakie). Влахия (Blakie) е сурова страна цялата покрита с гори». Калоян е наречен Йоан льо Блак – Йоан Влаха: «Той (Калоян) ни изпрати пратеник, с предложението, че желаел да се коронова за господар (сеньор) на своята земя Блакия, и ако го признаем за крал на неговото кралство, ще ни изпрати помощ от 100 000 въоръжени мъже, за да ни помогнат да завладеем Константинопол. А Блакия, това е земя, която принадлежи към домена на императора, и този Йоан е бил войн на императора, охраняващ една от неговите конюшни,… следва разказа, че Йоан льо Блак бил наруган и оскърбен подло от императора, поради което той се отделил в Блакия. … А Блакия, това е много сурова земя, обградена отвсякъде с планини, и в нея може да се влезе или излезе, само през някой тесен проход». (Клари, 1986: гл. LXIV, 46-47)
В хрониката на Алберик дьо Труа Фонтен се споменава битката при Адрианопол, а Йоаница (Калоян) е наречен «повелител на българи и власи»: «А в България, която лежи между Унгария и Гърция, някой си Йоаница, български и влашки повелител, властвал в града Търново. Присвоил си титлата император, и веднага обявил война на император Балдуин и латинците, като ги призовал в битка. И Балдуин повел войската срещу него, но уви! Попаднал в коварна засада и бил пленен от този Йоаница». (Trois Fontanes, 2000), (ЛИБИ-4, 1981: 182)
В хрониката на Анри дьо Валансиен, отнасяща се за периода 1208-1209 г., се споменава, че латинския император Анри (братът на Балдуин Фландърски), обещавал на деспот Алекси Слав българската корона: «И освен това аз ви давам (обещавам) Голяма Влахия (т.е. България), на която ще ви направя господар, ако е угодно богу и ако съм жив». Анри даже дал за жена на Алекси Слав, своя незаконна дъщеря. Проф. Златарски, смята, че под Голяма / Велика Влахия, трябва да се има предвид Тесалия, а не България, но предвид антибългарската политика на Анри, и «вербуването» на Алекси Слав, по-вероятно иде реч точно за България. Също владенията на Алекси Слав са в Родопите и са делече от Тесалия. (Златарски-3, 1972: 278)
В писмо от септември 2006 г., до брат си Готфрид, император Анри, съобщава, че «власите завзели накяква крепост близо до Русион (днес гр. Кешан в Турция)». Рицарите нападнали през нощта въпросната крепост и «избили всички намиращи се там власи», но на връщане попаднали в засада на «множество власи и кумани» и почти всички от латинския отрад, били избити и пленени. След това описва подробно похода на Йонаций (Калоян) в Тракия, и превземането на Пловдив и Димотика, като накрая «откарал във Влахия, много плячка и изселил голяма част от незнатното население», а знатните ромеи избил. След това опсива как преследвали хората на Йоаниций до Станимака, като «преминали от Одрин и през голяма част от България» (Гюзелев, 2001: 20-24) Влахия и България се употребяват от Анри, като равнозначни синоними.
Паоло Ранусио (1532–1600 г.) в своята книга «Войната за Константинопол» пише «а Ternovizza, che и la sedia de’ Rи della Valacchia, edificata nella cima del monte Hemo, et la piщ forte de quante quivi ne siano», т.е. Търново е седалище на краля на Влахия, която достига до планината Хемус. (Rannusio, 1604: 107)
Архиепископ Родриго Толедски, през 1243 г., в своето съчинение «За испанските работи» (De rebus Hispaniae), се опитва да обясни произхода на различните езици и народи в Европа. Той посочва, че «синовете на Яфет, които обитават областите в Европа, имат други (различни) езици: гърците – друг, власите и българите – друг, куманите – друг, склавите (славяните), бохемците и поляците – друг, унгарците – друг». (Николов, 2013: 63) Власите и българите са представени като един народ.
Гийом де Рубрук в «Пътешествие в Източните страни» (1253 г.), казва: «От устието на Танаис на запад по Дунава всичко е подчинено (на татарите), дори и отвъд Дунава към Константинопол – Влахия, която е земя на Асен, и Малка България чак до Славония. (Blakia que est terra Assani, et minor Bulgaria usque in Sclavonia)». (Рубрук, 1957: гл. 1) Тук е твърде интересно, Влахия това е Мизия, земята на Асен, а в съседство със Славония е «Малка България», т.е. районът на Поморавието и Видин? (Златарски-3, 1972: 373)
Роджър Бейкън, в своя «Голям труд» (Opus majus) около 1265 г., пише «…на юг от Дунава са власите и българите и Константинопол». Но бърка Волжка Българи с Дунавска България и твърди, че «И близо до земята Паскатур (Башкирия) се намират власите от Голяма Влахия, откъдето са дошли власите в земята на Асен между Константинопол и България и Малка Унгария». По-нататък пак уточнява «На запад от него (Черно море) край Дунава се намира Мизия. Но сега в тези земи са Влахия и Малка България. На запад от тях е Унгария… До тези земи на запад съседна на Македония, Солун и България е Склавония». (Гюзелев, 2013: 68, 70-71) За Бейкън, Голяма Унгария, посетена от унгарският монах Юлиан, е на изток, където е и Голяма България (има предвид Волжка България) откъдето българите и унгарците дошли в Европа. И тъй като приравнява българите и власите, въвежда и измисленото от него понятие «Голяма Влахия», по аналогия с «Големите» България и Унгария. Но също ясно посочва, че в класическата и добре позната област Мизия, сега се намират Влахия и Малка (Дунавска / Балканска) България, т.е. Влахия е на юг от Дунав, и съвпада с България. Всъщност Роджър Бейкън е познавал «Пътеписа» на Рубрук и го използва като основен източник. Категорично не мога да се съглася с интерпретацията на проф. Гюзелев, че «земята на Асен» е Отвъддунавска България, населена с власи, която тогава влизала в състава на Българското царство». (Гюзелев, 2013: 73) Власите са посочени ясно като жители на Мизия, а «Земята на Асен» и «Малка България» са синоними.       Reply image Шчекн Ичр image
Максимално дълбоко тестван

 Мнения: 179
 2
 Регистриран: Jan 2017
 Репутация: 2 #2 02-10-2021, 12:54 PM Продължение:
В писмата между цар Калоян и папа Инокентий ІІІ, българският владетел се титулува: «domini Bulgarorum et Blachorum». В първо писмо Инокентий ІІІ до Калоян (ок.1200 г.) се казва: «А ние като чухме, че твоите предци са произлезли от благороден род на град Рим и че ти си получил от тях благородната кръв и чувството на истинска преданост, което ти имаш спрямо апостолическия престол като по наследствено право...». (Димитров, 1999: 7)
Жофруа дьо Вилардуен пиша за Калоян: «Йоанис, който беше крал на Влахия и Бугрия. И този Йоанис беше влах (rois de Blaquie et Bougrie)» На друго място в хрониката си Вилардуен нарича българския цар «Йоанис, кралят на Влахия». За събитията от 1207 г. и похода към Солун, Вилардуен пише: «а Йоанис събра силна армия, от кумани (Comains), власи и бугри (българи) (Blacs et Bougres)».
В италианска анонимна хроника Калоян е описан като: «Ioannis di natione Valacco» и «Rи di Bulgaria et Valacchia». (Йоанис по народност влах... крал на България и Влахия). Вилхелм Трирски нарича Калоян: господар на Влахия (seignor de Blaquie). (Constantinople, LATIN EMPIRE)
В добавките към «Хрониката» на английския абат Радулф българското царство е наречено Влахия. (ЛИБИ-4, 1981: 138)
Писмо на Иван Асен ІІ до папа Григорий ІХ от 1237 г., се казва: «всички прелати в България и Влахия (universes prelatis in Bulgaria et Valachia)». (Златарски-3, 1972: 462)
Използваните от средновековните автори понятия, власи и българи се използват като синоними, което показва, че българите и власите са обитавали една и съща територия. Самото понятие Влахия, през XII–XIII в. обхваща античната област Долна Мизия. Земите на север от Дунав до Карпатите, се наричат Кумания, по името на обитаващия там народ кумани. А по-късна «историческа Влахия», т.е. като название на областта между Карпатите и Дунав, се споменава в западноевропейските източници, за пръв път в Унгария през 1330 г.
По време на византийското владичество, територията между Стара планина и Дунав започва да се нарича Паристрион (Подунавия), а с названието България се обозначават териториите на съвр. Шумадия, Белградската област, Поморавието, Косово и Македония. Напр., Вилхелм Тирски участник и хронист на Първия кръстоносен поход, ясно казва, че Белград е първият град в България, идвайки от Унгария. (Тирский, 2010: гл. 18)
В Паристриона и около Стара планина, в периода на византийското владичество, има масивно заселване на власи, които се използват от византийците като гранична охрана и което е наложило за известен период територията на Северна България да се нарича Влахия, а само в Северозапдна България – бившето Самуилова царство (Шумадия, Поморавието, Косово, Македония), се запазва названието България. Както смята и Александър Николов, в края на XII в. – началото на XIII в., старото българско землище ясно е разделено на две части. Земите на бившето Самуилово царство продължават да се наричат България, докато земите на бившата римска провинция Долна Мизия, започват да се наричат Влахия. И това е свързано с чисто етнически промени – рязко увеличаване на влашкото население в тази област. (Nikolov, 2008)
През този период названието «власи» до известна степен, променя своя чисто етнически характер, и се превръща в название на скотовъдци, водещи полуномадски начин на живот, свързан с т.нар. «сезонно скотовъдство», т.е. лятото се изтеглат към планините, а зимата слизат към по-топлите и южни равнини. В периода на дълго съжителство с българите, както смята Ищван Вашари, първоначално латиноезичните власи, са преминали към двуезичие, което в крайна сметка обяснява големият процент старобългарски заемки в съвр. румънски език (30% от всички чуждици, в румънския език). (Vбsбry, 2005: 17-33)
В периода на византийското владичество, настъпват неблагоприятни за българския етнос процеси в Подунавието. До походите на Святослав Киевски почти цялата територия на Североизточна България и «люлка на българщината», е плътно заселена. Първият жесток демографски удар нанася Святослав, и след 968-971 г. почти всички неукрепени селища във вътрешността на Добруджа, Лудогорието и част от селищата по Черноморието и Подунавието са напуснати и изоставени завинаги. Животът продължава само в укрепените крепости, най-вече по брега на Дунав и черноморското крайбрежие.
Вторият удар са печенежките нашествия в периода 1036–1091 г., когато всички оцелели крепости във вътрешността са разрушени, животът секва напълно, до началото на ХVI в. Настъпват и сериозни климатични промени, климатът става по-суров, със студени зими и сухи горещи лета, с редуване на сушави години и такива с много валежи, които правят земеделския начин на живот изключителон труден. Показателен е коментара на византийския историк Йоан Кинам по повод «скитско» куманско нашествие, което предизвикало похода на император Мануил Комнин (1143–1180 г.) през Североизточна България, от Анхиало до р. Дунав: «И наистина, в тези съвсем пусти и отдавна необитаеми равнини живеят огромни стада диви животни». Поради което и императорът прекарал няколко дни в лов. (Атанасов, 2009: 13-18), (Киннам, 1859: кн. 3, § 3)
През 1965 г. при изследване на селищната система в днешна Северна България, Ж. Въжарова достига до извода, че значителна част от селищата в Мизия, са унищожени в края на Х и първата половина на ХI в. по време на руските, ромейските и печенежките нашествия. Между 1026–1036 г., в резултат на масираните печенежки нашествия са изоставени и голяма част от крепостите, а населението търси спасение в Предбалкана и на юг от Стара планина. През ХI в., възникват много нови селища в Източна Тракия, като резултат от тази принудителна миграция. Археологията показва, че обезлюдяването е обхванало всички равнинни части на Северна България (Мизия), а демографски бум освен в източната част на Тракийската равнина, се наблюдава в Стара планина, Подбалкана, Средна гора, Родопите, долината на Струма и въобще всички земи на юг от Стара планина. В това отношение, най-очевиден е примерът с първата българска столица – Плиска. През втората половина на Х и началото на XI в. Вътрешният град е плътно населен, като жилищата на простолюдието са разположени и сред монументалните сгради от столичния период. През 30-те години на XI в. градът е опустошен от печенегите, о към средата на XI в. се възражда от заселените тук печенегите, които се смесват с оцелелите българи. При нашествието на узите през 1064 г. градът е силно обезлюден и към края на XI в. напълно изоставен. (Станев, 2013: 207-209) Съще се смята, че откриваните на много места в Североизточна България, метални амулети тип «яздещ конник в посока на ляво», са оставени от печенегите. Тяхната идентификация е косвена, и идва от наличните други предмети, котлите с вътрешни уши, и византийски монети открити съвместно с датировката съвпадаща с печенежките заселвания. (Komatarova-Balinova, 2019: 66-79) По археологически данни, основните заселвания на печенегите и родствените им узи са по Долния Дунав (десния бряг на р. Дунав), и селищата Дръстър, Пъкуюл луй Соаре, Ветрен, Дервент, Олтина, Капидава, Диногенция, Тулча, Вичина, Исакча, Главиница (печенеги), Добруджа, Стохълмието (печенеги и узи), района на старите български столици Преслав, Плиска, Одърци, Варна (печенеги), Централна Северна България, Ловеч (печенеги), Гиген, Кривина, Плевен, Нове, Софийското поле, Поморавието и Овче поле, Източна Македония (печенеги), Одринска Тракия (узи), Мъгленско (печенеги). (Валериев, 2015: 35, 41-42)
Така става ясно, че земеделското българско население, рязко намалява в целия Паристрион, и най-вече в Лудогорието и Добруджа, а климатичните условия са благоприятни единстевно за сезонно скотовъдство. Ето защо и останалите там българи са принудени да се изхранват по този начин, да се превърнат във «власи». Така броят на власите, които са скитали из Балканските владения на империята, а преди – и в земите на ПБД, се е увеличил.
Ана Комнина в «Алексиада», съобщава за наличието на значителни влашки групи в Северна България. Първото сведение за власи в тази област е от 1094 г., когато Алексий I Комнин научил от «някой си влашки първенец Пудил», че куманите са преминали Дунав. Пак при това нашествие куманите научили пътеките през Стара планина от «власите», и така достигнали до крепостта Голое (неясна, но на юг от Стара планина) . Изрично трябва да се отбележи, че Ана Комнина, няма никакво основание, нарочно да нарича българите в Мизия, «власи», както недобросъвестно се твърди, че влах било професия, а не етнос. Следващото сведение за власи тук е свързано със сватбата на Исак II Ангел, и високите данъци с които обложил скотовъдното население, което станава повод за масово недоволство сред местните «власи», оглавено от Асен и Петър. (Станев, 2013: 215)
Куманите, като типични скотовъдци номади, започват да се заселват в областта на юг от Дунав, където се смесват с власите и оцелялото българско население, но основните им поселения са на север от реката, където поглъщат остатъците от сродните им печенеги и узи. Така те стават господари на земите между Карпатите и Дунав за почти 200 години. През Х в., Константин Багренородни посочва името на тази територия като Пацинакия – земя на печенегите, а от ХI до ХIII в. в унгарските документи тя вече се нарича Кумания. Периметърът на тяхното сезонно номадско скотовъдство е още по-голям. През зимата са минавали на юг от Дунав, а през лятото се оттегляли на север към Карпатите.
Така в граничните области на Долен Дунав (Праистриона) възниква една нова и уникална общност, състояща се от разнородно полуномадско пасторално население от славяноезични българи и романоязични влахи, към които се присъединяват нови тюркоезични преселници, скотовъдци-номади, идващи от Понтийските степи. Това разнообразно общество е описано във византийските източници като «смесени варвари» (μικτή βάρβαροι), «μίξος-βαρβαροι», и естествено, резултатът от това смесване е практикуването на смесени бракове, и преминаването на новите мигранти към християнската религия. Но Византийската империя не може да контролира своята граница на Долния Дунав. Тук, в ХІ – ХІІ в. се обособява това полусамостоятелно «миксоварварско» общество, чиито връзки с Константинопол зависят изцяло от баланса на силите между центъра и периферията. Така бунтът на Асеневци през 1185 г., е последван от основаване Второто българско царство на Долния Дунав, като продукт на бавната еволюция на формираният вече местен «миксоварварски» елит, в който водещо значение имат куманските кланове. (Nikolov, 2005: 223-229) А нуждата от легитимация на тяхната власт, ги свързва с битуващите все още спомени сред местното население за старата българска държава.
Границите на Кумания са посочени в хрониката на Алберик дьо Труа Фонтен, за събития от 1220 г., той казва: «…до Кумания, която е извън Унгария и достига до границите на Русия». По-късно, унгарският крал, прибавя към титлата си и «крал на Кумания (rex Cumaniae)», отбелязано за пръв път в грамота от 1233 г.: «Бела, по божията милост, първороден син на краля на Унгария…, България и Кумания». Територията, разположена на запад от река Олт, която по-късно се нарича Олтения, не е била част от тази Кумания, а е била част от България, и след като я завладяват унгарците, там създават баната Северен, респ. унгарсикят владетел си присвоява и титлата «крал на България», тъй като владее парче българска земя. И от дипломата на папа Григорий IX, адресирана до архиепископа на Естергом (Archiepiscopo Strigoniensi) от 31 юли 1227 г., става ясно, че Кумания обхваща съвр. Южна Молдова и източната част на Влахия, бъдещата Мунтения. (Vбsбry, 2005: 56, 136-137)
Въпреки своя кумански произход, в изворите Асеневци упорито са наричани власи, и никой не ги нарича кумани. Унгарският учен Вашари смята, че прониквайки в Паристриона, куманите се смесват със заварените скотовъдци – власи и българи, и така възниква една етническа симбиоза. За средновековният човек, етническата принадлежност няма голямо значение, основното самоопределяне става на религиозен принцип. Приемайки източното християнство куманите се разтварят в тази симбиоза. Асеневци са покръстени много преди избухването на бунта, дори искат да служат в императорската армия за прония. Роберт дьо Клари намеква, говорейки за Калоян, но явно това се отнася и за по-големите му братя, че основното им занимание било отглеждането на коне, нещо типично за куманите. И не на последно място, бунтът избухва в Паристриона, заради повишените данъци, изразяващи се в едър и дребен добитък, пряко ощетяващи скотовъдците. Същото нещо казва и Теодор Скутариот в своята «Хроника». А Георги Акрополит, даво по-изчерпателно обяснение: «Тъй като той (императорът) възнамерявал да направи голяма царска сватба и разходите за нея били големи. Затова от цялата Ромейска империя докарвали овце, свине и волове. И понеже българската земя отглеждало повече от другите такъв добитък, от нея било поискано по-голямо количество. … И поради този повод, то (населението на България) замислило въстание. Въстанал някой си по име Асен и започнал да царува над страната, като подчинил под своя власт, всичко от Хемус до Истър». (ГИБИ-8, 1972: 153)
Тук трябва да добавим и личната обида. Скутариот уточнява: «Причинители на нещастието били някои си Петър и Асен, родни братя. Те отишли при императора, който се намирал в Кипсела, и поискали да бъдат зачислени заедно с ромеите във войската и с императорска разпоредба да им бъде дадено едно слабо доходно село в Хемус. Но те не сполучили в искането си и тогава казали, най-вече Асен като по-дързък, и думи, намекващи за открито отцепване. Затова той бил ударен по лицето по заповед на севастократор Йоан. Те се върнали в къщи без нищо». (ГИБИ-8, 1972: 243)       Reply image Шчекн Ичр image
Максимално дълбоко тестван

 Мнения: 179
 2
 Регистриран: Jan 2017
 Репутация: 2 #3 02-10-2021, 12:56 PM Продължение:
Вашари, като унгарец и безпристрастен изследовател на въпроса заключава, че без власите и куманите, нямаше да има Втора българска държава! Правейки анализ на писаното от българските и румънските историци по въпроса, особено от първата половина на ХХ в., констатира, че етническият състав на Втората българска държава е любима тема на румънската и българската историография, но силно опорочена от националистическите пристрастия и българо-румънския геополитически антагонизъм, свързан с въпроса за Южна / Северна Добруджа, българското и румънското малцинство в съответните страни и т.н. Взаимните претенции на двете страни на цялата територия на Добруджа, въпросите за румънците и власите в България и българите в Румъния, водят до много едностранчиви подходи, повлияни от националистическите възгледи. (Nikolov, 2008)
От една страна, повечето български учени се опитват да сведат до минимум или изобщо да игнорират, ролята на власите и куманите, вкл. и да премълчат куманския произход на Асеневци, от друга страна румънските учени правят точно обратното, изкл. хиперболизират власите като фактор, и дори си присвояват цялата история на Втората българска държава, като история на тяхна собствена средновековна румънска държава, предшествала Дунавските княжества. Според румънските историци, Влахия винаги е съществувала на север от Дунава, без прекъсване още от времената на Дакия, а Втората българска държава е «продължение» на Влахия, южно от Дунав. Румънските историци, също игнорират куманския фактор.
Основната им грешка е, че те се опитват да налагат клишетата характерни за националните държави и национална идея от ХХ в., към събитията от средновековието и мирогледа на средновековните хора. По този начин, когато преценяваме въстанието от 1186 г., не бива да се изкушаваме да виждаме първостепенни и водещи «национални» причини и фактори за събитията. Това въстание е преди всичко бунт срещу икономическия гнет и ограбването практикувано от Константинополската администрация, над обикновеното население в империята, а фактът, че в него участват различни етнически групи, е показателен. Стремежът към легитимирането на властта, чрез свързване със старата българска държавност идва впоследствие, както пише и Хониат. (Vбsбry, 2005: 18-19)
Теодор Скутариот образно предава този факт: «Разправя се, че власите отначало отлагали въстанието, към което ги подстрекавали Петър и Асен, понеже се бояли от големината на предприятието. А те, като искали да ги освободят от този страх, издигнали молитвен дом на името на великомъченика Димитър. Събрали в него мнозина бесновати, които някои наричат астенарии (пророци), и ги убедили да говорят вдъхновено, че бог е благоволил да даде свобода на българското и влашкото племе и затова мироточивият великомъченик Димитър напуснал Солун и дошъл да им помогне, като изоставил ромеите. Не трябвало да ce противопоставят на божието желание, но да грабнат оръжие и като имат такъв помощник, великия Димитър, да се борят с всички сили против ромеите. И колкото ромеи биха могли да заловят, да ги посичат с меч без никаква пощада спрямо тях. И тъй целият народ бил насъскан от такива лъжепророци против ромеите и всички се превърнали на безмилостни техни врагове. И понеже въстанието им имало успех, те сметнали, че им е малко тяхната свобода, и нападнали земите отсам Хемус, като ги ограбвали и опустошавали. А първият от братята Петър си поставил и венец на главата, а на краката червени сандали, като се нарекъл цар на българите». (ГИБИ-8, 1972: 243-244)
За условията юридически да бъде призната държава / кралство през Средните векове може да се съди по едно изявление на антипапата Анаклет II към френско-нормандския крал на Сицилия, Роже II Д`Отвил, племенник на Роберт Гюискар (Робер Жискар): «за да бъде признато едно кралство, такава държава трябва да е имало от древни времена или нейните владетели да произхождат доказано от кралски корен». (Димов, 2017: 127, т. 79 под линия)
Именно това налага, куманският род на Асеневци, да търси своите «древни корени» сред българските владетели от времето на Първата българска държава, или още по-древни, от «римски времена», което пък вторично ги прави «римски потомци» или «власи», но в крайна сметка, българското начало надделява! И този факт «спасява» българската държавност, иначе днес България щеше да се нарича вероятно Влахия! Както смята Ал. Николов, «българската идеологическа основа на движението, и първите десетилетия от съществуването на Второто българско царство, демонстрират желанието за приемственост с ранносредновековната българска държава, смазана от Василий II». (Nikolov, 2008)
Възникването на Второто българско царство, е пример за смесен модел, показващ как номадските заселници могат да бъдат интегрирани и асимилирани в уседналото общество. Куманите заселват масово териториите, където е била създадено Второто българско царство, поглъщайки и остатъците от по-стратие тюркоезични номади – узи и печенези. Те формират аристократичния военен елит, компенсирайки липсата на развита местна военна класа и аристокрация, унищожена напълно от Василий ІІ. С приемането на източното християнство, те си сливат с останалото българско и влашко население и така формират новия аристократичен елит на «Новата България». (Nikolov, 2005: 223-229)
Макорнимът Влахия се среща в западноевропейските извори до средата на ХІІІ в., но още по времето на Калоян, той започва да се заменя с нов – Загора. Причините за тази промяна си остават неизвестни.
Инокентий III, нарича търновският архиепископ Василий – «архиепископ на Загора». (Димитров, 1999: 19) Също Никита Хониат (починал в 1213/14 г.) нарича Калоян «архонт на Загора». (Златарски-3, 1972: 113.) Дори в 1347 г. в договор за търговски връзки с Венеция, Иван Александър се е титлувал «император (цар) на Загора», т.е. Загора се приравнява с държавата управлявано от Търново. (Гюзелев, 2001: 78)
Поради по-масивните куманските заселвания, и поради неблагопирятни климатични промени, както и поради неизвестни нам причини, това влашко население започва да се изселва от Паристриона към Трансилвания, във Фогараш, Амлаш, Хацег и Фаркаш, за да даде началото на румънския народ.       Reply image Шчекн Ичр image
Максимално дълбоко тестван

 Мнения: 179
 2
 Регистриран: Jan 2017
 Репутация: 2 #4 02-10-2021, 12:57 PM Продължение:
Според П. Коледаров, влашкото проникване на в Карпатите и на юг от тях, е свързано с политиката на унгарските крале да заселят земите, на придобития от България, Северински банат след 1232-33 г. (Коледаров-2, 1989: 23)
Но това не е съвсем вярно, тъй като едно от първите споменаване на власи в Карпатите, като съседи на секелите и саксите е в грамота на унгарския крал Андраш II от 1222 г. Това показва, че още по времето на Иван Асен II, преди загубата на Северин, вече има заселване на власи в Унгария, като поданници на неговия тъст. Въпреки това основното влашко заселване във Фогараш, очевидно става след изгонването на Тевтонския Орден от Трансилвания, от същия Андраш ІІ през 1225 г.
По времето на Борил, има унгарски документи съобщаващи са конфликт на българския владетел «със сакси, власи и секели» подкрепили бунт във Видин. Предполага се, че начело на бунта е боляринът от кумански произход Чузмен . Той очевидно е управител на Видинската област. За него се съобщава единствено от открита в Зайчарско сребърна ваза с кирилски надпис «Чузъменъ севастъ». Съдът е датиран към XII – XIII в. и се съхранява в Белградския музей. (Попов, 2017: 141) През 1912 г. Георги Баласчев посещава Белградския музей и вижда там това блюдо. Помолил да го фотографира, но му било отказано (по поятнти причини – сръбския шовинизъм), и по-късно в отсъствието на директора на музея, му разрешили да направи скица. (Баласчев, 1914: 3)

В «Морейската хроника» се съобщава за приближен на Калоян, на име Ецузмен (Чузмен), който управлява крепостта Просек. Същият успял да проникне и да завземе временно Солун през 1205 г., но без крепостта, където са били укрепени латинците на Бонифаций Монфератски, под командването на неговата съпруга, тъй като маркизът отсъствал от града, зает с потушаване на бунт в Тесалия. (Данчева-Василева, 1985: 70, 88, 96) Очевидно по времето на Борил е преместен във Видин, тъй като Стрез след 1207 г. става господар на Просек. Според Иречек, позовавайки се на Никита Хониат, Ецузмен, което той неправилно чете като Шишман, първо е бил български наместник на Калоян в Македония. (Баласчев, 1914: 7-8)
Името Чузмен е куманско, в древнотюркски čпz – внезапно, стряскащо, кумански čьst – бързо, подвижно, ловко, чувашки čas – бързо, ловко (виж българското диалектно завчас – бързо «ела завчас» – ела веднага, бързо, а не за 1 час, както повърхностно би се обяснило), т.е. Чузмен – бърз, ловък. (ДТС, 1969: 151), (Гаркавец, 2010: 410) Самото име се открива и в прозвището на Мария дъщерята на император Йоан Комнин, известна като Мария Цузмена, поради което Г. Баласчев мисли че е била омъжена за някой високопостваен чужденец, по всяка вероятност печенег или куманин. (Баласчев, 1914: 7)
След 1241 г. названието Кумания изчезва и се заменя с названието Татария, татарска земя – terra Tartarorum, което съществува до 1345 г. Под натиска на татарите, които са им сродни източнокипчакски племена, самите кумани се пръскат в различни посоки. Една част от тях се заселват на Балканите и в Унгария, друга се слива с руското население на север, в земите на съвр. Украйна, а трета се установява в Западен Кавказ, в някогошното сърце на Кубратова България, смесва се с живеещите там алани-аси и дава началото на съвр. карачаево-балкарци и кумики – на територията на съвр. Дагестан в Източен Кавказ.
През 1323 г. за пръв път се използва названието «угровласи» и Угровлахия, от Йоан Кантакузин, в съобщението си за избирането на Михаил Шишман за български цар, и как той с войската си от българи, татари и угровласи влязъл в Търново.
В писмо от 13 октомври 1374 г., до архиепископите на Естергом и Калоча (Strigoniensi et Colociensi), папа Григорий IX споменава власите, които живеят на границата на Унгария към татарите. Това са същите «угровласи» или унгарски власи. И от това време нататък, названието Влахия започва да се употребява първоначално за предкарпатските части на Мунтерия, а после и за цялата земя между Дунав и Карпатите. (Vбsбry, 2005: 130-143)
Интересна информация, отразяваща заселването на куманите в България и сливането им с българите дава «Българската апокрифна летопис», известна като «Сказание на пророк Исая, как бе възнесен от ангела до седмото небе». Обикновено се датира към ХІ в. Но култът към Св. Исай, се появява в земите между Сердика и Скопие във втората половина на XI в., а самото «Сказание» се е появило по-късно, през XII в., и запазената сръбска редакция със сигурност е много по-късна. (Узелац1, 2008: 163-179)
Сказанието ни съобщвака как Господ наредил на Св. Исай да пресели куманите в българската земя: «Исайе, възлюблени мой пророче, иди на запад от най-горните страни на Рим, отлъчи третата част от куманите, наречени българи, и насели земята Карвунска, която опразниха римляни и елини. Тогава аз, братя, по божия повеля дойдох от лявата страна на Рим и отделих третата част от куманите, и поведох ги по път, посочвайки с пръст, и ги доведох до реката, която се нарича Затиуса, и при друга река, наречена Ереуса. И тогава имаше три големи реки. И населих земята Карвунска, наречена българска; беше опустяла от елини за 130 години. И населих я с множество люде от Дунава до морето, и поставих им цар из тях: името му беше цар Слав. И този цар, прочее, насели села и градове. Няколко време тези люде бяха езичници. И този цар сътвори сто могили в земята българска. Тогава му дадоха име стомогилен цар. В тези години имаше обилие от всичко. И имаше сто могили в неговото царство. И той беше първият цар в българската земя и царува 119 години и почина». Предполага се че Затиуса и Ереуса са Днепър и Днестър, съдейки непряко по апокрифа «Видение Варухово». (Петканова, 1982: гл. Българска анонимна летопис)
Обикновено българските историци търкуват споменаването на куманите, не като етническо понятие, а в преносен смисъл, като езичници, тъй като сказанието съобщава и за Испор цар (Аспарух), който заселил цялата Карвунска земя: «Цар Испор царува на българска земя 172 години и след това го погубиха измаилтяните на Дунава. И след погубването на Испора, царя български, нарекоха куманите българи, а по-рано бяха при Испора царя езичници и безбожни и в голямо нечестие. И бяха всякога врагове на гръцкото царство през много години».
Но присъствието на етнонима кумани съвсем ясно и очевидно говори, че самото сказание е създадено след усядането и заселването на кумани в българската земя, и тяхното смесване с българите. И ценното в този документ е, че нагледно ни представя постепенното възприемане от новите заселници на българското народностно съзнание и българската родова памет!
Особено показателно е използването на названието Карвуна, Карвунска земя и нейното непряко посочено значение «стомогилие», «стохълмие». Йоан Скилица пише за «Стохълмие», но и той не дава достатъчно данни за да бъде определено точното му местоположение. Иначе за пръв път Карвуна е документирана в употреба по времето на Иван Асен ІІ, като областта Карвунска хора.
Карвуна е старото име на Каварна, а Карвунската земя, се е наричала Добруджа във Второто българска царство, преди времето на Добротица . Според невярното и повърхностно обяснение в БЕР названието прозилиза от гръцкото καρβοινάς – въглищар, латински carbo – въглища, тъй като Йоан Кантакузин го споменава в 1369 г. с името Καρβουινάς, а Пиетро Весконте го отбелязва в своята карта (1311–1320 г.) като Carbona. Разбира се, това идва от четенето на гръцката буква «β» като «б». (БЕР-2, 1979: 243-244) Друг автор, изследовател на българската топонимия В. Миков, свързва названието с гръцкото κρουνι – извори. (Миков, 1943: 35) И двете версии не са верни, не са аргументирани, и са плод на случайни съвпадения.
Думата има интересен тюркски произход, а появата и е свързана със заселването на печенежки и кумански групи в района, т.е. тя не е от български произход.       Reply image Шчекн Ичр image
Максимално дълбоко тестван

 Мнения: 179
 2
 Регистриран: Jan 2017
 Репутация: 2 #5 02-10-2021, 12:58 PM Продължение:
През 20-те години на ХІ в. започват нашествията на печенегите, притиснати от узите, куманите и руските княжеста, те се насочват на юг от Дунав. Основните печенежки набези са през 1026 г. и от 1032 до 1036 г. През 1036 г. печенегите са разгромени от руският княз Ярослав Мъдри, и това поражда изселническа вълтна към Подунавието. Избухват вътрешни междуособици, между вождовете Тирак (Вероятно произлиза от древнотюркското tirik – жив, жизнен, или от tirдgь – стълб, опора. (ДТС, 1969: 561-562) и Кеген (Вероятно произлиза от древнотюрк. keg-/kek – ярост, гняв, kegnд/keknд – изпаднал в ярост, или от kegдn – изявявам, показвам, признак, keginč – съобщавам, отговарям, обяснявам. (ДТС, 1969: 294-295) Селище с името Кеген съществува в Източен Казахстан, източно от ез. Исък-кул, на границата с Киргистан.). Около 1047-48 г., 20 000 печенези, водени от Кеген, се покръстват и заселват в Северна Добруджа, като федерати на империята, император Константин ІХ Мономах му дал три крепости край Дръстър и чин патриций. Те бързо преминали към уседналост, и Михаил Псел е впечатлен, «че те много усърдно обратват земята, която преди опустошаваха». (Павлов, 2000: 138), (Тъпкова-Заимова, 1976: 76) Съхранени са два печата на Кеген, очевидно покръстил се и приел името Йоан. На тях се чете: «Йоан Кеген магистър и архонт на Печенегия». Датирани са около 1050-51 г. Названието «Печенегия», показва че след 1046-47 г., в Праистиона се появява нова административна единица - печенежки «архонтат». (Валериев, 2015: 22-23), (Жекова, 2020: 839-840) В 1048-49 г. голяма група печенеги, около 80 000, водени от Тирах, нахлува във Византия, но са победени, покръстени и заселени в пустеещите земи между София, Ниш, и Скопие, където дават началото на шопите, а името им идва от печенежкото племе «Цопон» (csopan / shopan), предадено от Константин Багрянородни. (Иванов, 1906: 42-43) Цифрата 80 000, която съобщава Зонара, вероятно е преувеличена, тъй като Скилица дава още по-невероятните 800 000. (Павлов, 2000: 139) Зонара описва това събитие така: «Ромеите сметнали, че могат да използват останалото множество (от печенегите), ако вземат оръжието им, и ги заселят в България, която била празна в по-голямата си част, понеже, малко преди това, този народ е бил унищожен». (Тъпкова-Заимова, 1976: 72-75, 78) Както се вижда, след разгрома на българското въстание през 1041 г., страната е допълнително обезлюдена. Днес е известен печатът на Тирах с надпис: «Йоан Тирах, патриций и стратег», който се покръстил, приел името Йоан, и тилата патриций. Мястото където е намерен е неизвестно, намира се в колекцията на Дъмбъртън Оукс и е закупен от Истанбул. (Жекова, 2020: 840-841) Други печенеги, издигнали се във византийската йерархия, са Аргир Караджа (озн.: черна сърна) и Михаил Манастър, чийто имена се съобщават от Ана Комнина в «Алексиада» и чийто печати са описани и документирани. Напр. според един от печатите на Аргир Караджа се вижда че е бил «протокуропалат и дук на Филипопол», а печати на Михаил Манастър са откривани на различни места основно в Североизточна България. И по открит печат, е известен «Валтцертис магистър и катепан на Месембрия», който е съобщен от Йоан Скилица, като Валтцар , един от вождовете на Кеген, който със сина си, носещ същото име, преминал на византийска служба. (Жекова, 2020: 837-839) Очевидно е гръцки запис, на име звучало като Улчир. В кумански olčov, казахски цlşew, киргизки цlзц, татарски ьlčәь, тюркменски цlзeg, азерски, турски цlзь, узбекски o"lčov – мярка, образец, татарски ulčir – пример, телеутски ьldžь – мярка, образец, модел, монголски ulgэr – модел, образец, форма. (Starostin, Dybo, Mudrak, 2003: 616), (Гаркавец, 2011: 1093-1094)
Територията на Поморавието и Подунавието, между Видин и Белград, по това време е изключително рядко населено, поради постоянните унгарски нападения в ХІ в., и съвсем естествено Визанитя се стреми да засели новите «неканени гости» в този район, известен като «Deserta Bulgarica» (Българска пустиня), или «Silva Bulgarica» (Българска гора, бъдещата «сръбска» Шумадия), и да ги превърне в гранично население с охранителни функции, предвид и техния начин на живот с основен поминък грабеж, наемничество и скотовъдство. (Nikolov, 2005: 223-229)
След византийско-унгарската война от 1059 г., от тема България са отделени териториите около София и била образувана малката тема Сердика, за да се противoдейства по-добре срещу бъдещи унгарски нападения. (Валериев, 2015: 24)
От тях 15 000 под предводителството на вождовете им Сулцу, Селте, Караман и Каталим, са изпратени да служат като византийски войници, в малоазиатските гарнизони на Империята, използвани срещу селджуките на Тогрул-бек. Но част от печенежките отряди се разбунтували, напуснали Анатолия и се върнали в земите около Сердика. Бунтът се разрастнал, към него се присъединили и други печенези, и в крайна сметка, една чест от тях, водени от Сулцу, се заселили по поречието на р. Осъм, а другата по-голяма част се заселили в областта «Сто могили» край Девня, където създават полунезависимо владение, просъществувало между 1060-90 г. (Стоянов, 1998: 47-48), (Тъпкова-Заимова, 1976: 78) През 1050 г. и следващите години, тези печенези, се установяват около Сливен, и оттам нанасят няколко сериозни поражения на византийските армии, изпращани да ги «усмирят». Основното им занимание бело да грабят земите на Тракия до самия Константинопол. (Павлов, 2000: 140-142) Дори Кеген който под византийско внушение се опитал да преговаря с тях, е бил убит. (Тъпкова-Заимова, 1976: 79)
След печенегите идват узите. Около 1032 г. узите се появили между Дунав и Дръстър, и техни отряди разграбили земите на темите България, Тракия, Македония, а предните им отряди достигнали дори до Елада. (Валериев, 2015: 24) През 1064 г. узите отново преминали Дунав, по различни данни между били 600 000 (Скилица), и далеч по-реалнити 60 000 (Зонара), и се заселили мирно в областта Стохълмие / Стомогилие (Ана Комнина), при своите близки родственици, печенегите, и в Източна Тракия. (Тъпкова-Заимова, 1976: 84)
В 1070 г. куманите за пръв път се спущат по Дунав и нападат граничната унгарска област Бихар. Малко преди това, през 1068 г., кумани и печенези нахлуват в Унгария, но са разгромени в битката при Керлеш от Ласло І, като в спажението загинал и техния предводител Батуа. (Андрејић, 2009)
През Х в., Константин Багренородни посочва името на тази територия като Пацинакия – земя на печенегите, а от ХI до ХIII в. в унгарските документи тя вече се нарича Кумания.
През 1074 г., в районите контролирани от печенезите, в североизточната част от Паристриона, избухва бунт който за кратко врме се разраства и придобива размери на въстание. Причината за това е, че императорът забавил изплащането на под формата на «дарове», които получавали варварите, за охраната на Дунавската граница. Михаил Аталиат определя бунтуващите се като «миксоварвари». Бунтът веднага е подкрепен от печенежкия вожд Татуш, който тогава заема земите на север от Дръстър и от Нестор, византийският управител на Дръстър. За произхода му, Михаил Аталиат пише, че е от «илирите», което е неясно, възможно е да е сърбин, албанец, или българин. Но, по-вероятно е българин, тъй като имал «племенна близост с рода» на местните жители. (Валериев, 2015: 25)
Печенегите и въстаниците бързо завземат Източна Тракия и достигат Константинопол. С помощта на византийски подкупи, възниква раздор между самите въстаници, и Нестор се оттегля на север от Дунав, при печенегите. (Тъпкова-Заимова, 1976: 91-92)
Въстанието на Татуш и Нестор е синхронно с това на Константин Бодин и Георги Войтех, но липсата на каквато и да е комуникация между тях, улеснява византийската победа.

Към 1078-79 г. избухва бунт оглавен от павликянинът Лека от Филипопол (Пловдив). По същото време в Месемврия (Несебър) водач на друг бунт е българинът Добромир, но и той бързо се подчинява на централната власт в Константинопол. Известни са оловни печати на Теодор Добромир, вероятно идентичен с бунтовника от Месемврия, Добромир. (Валериев, 2015: 25)       Reply image Шчекн Ичр image
Максимално дълбоко тестван

 Мнения: 179
 2
 Регистриран: Jan 2017
 Репутация: 2 #6 02-10-2021, 01:00 PM Продължение:
В 1078 г. куманите минава Дунав и воюват с Византия, като достигат до Адрианопол. Нападението им предизвиква въстанието на павликянина Лека в Пловдив и на българина Добромир в Месемврия.
През 1080 г., синът на киевския княз Всеволд Ярославич – Владимир Мономах разбива узите, наричани от русите – «торки», и ги принуждава да си търсят нови местообитания по Долни Дунав.
В 1085 г., низвергнатият унгарски крал Шаламон използва куманите на вожда Кютеск, в опит да си върне трона. Впоследствие следват няколко вълни на заселване на кумани в Средновековна Унгария. Даже и унгарското овчарско куче от породата «комондор», се смята, че е дошло с куманите. (Стоянов, 2006: 186)
В 1087 г. кумани, печенеги и унгарци извършват съвместно нападение срещу Византия. (Ангелов2, 2009)
В типикона (църковният устав) на великия доместик Григорий Пакуриани научаваме, че в периода 1081 – декември 1083 г. той е разбил нахлулите печенеги, а след това пък е претърпял поражение от куманите, като е попаднал в плен при тях. (Валериев, 2015: 26)
В 1088 г., нови «скитски» печенежки или узки, заселници нахлуват на юг от Дунав и се подчиняват на Татуш (Виж тюрк. tat, tatпγ – сладък, вероятно име с пожелателно значение «да му е сладък живота». (ДТС, 1969: 541) , управителя на Дръстър (същият участник в бунта на Нестор), Сеслав – управителя на Вичина, и Сача, управител на неназован град от Подунавието, но очевидно това е Облучица, която по-късно почва да се нарича Сакчи (Името му вероятно е било Сакчи, откъдето по-късно градът става Сакча / Исакча. В древнотюркски saqčп – пазител, страж, бдителен, от saqп – грижа се за някого и за нещо, пазя, и saq – мисля, saqпn – обмислям, проявявам бдителност. (ДТС, 1969: 486) , по неговото име, и в османската епоха придобива окончателният си вид – Исакча. Новите «варвари» са заселени сред своите по-стари уседнали вече родственици. (Тъпкова-Заимова, 1976: 97) Според В. Златарски, новите заселница са узи, които са разгромени и прогонени от руският княз Владимир Мономах (1113–1125 г.), тогава престолонаследник на Всеволод Ярославович (1078–1093 г.). (Валериев, 2015: 26-27)
Същата година, император Алексий Комнин, прави опит да засили властта си на север от Стара планина и предприема поход слещу печенезите на Татуш, но претърпява сериозно поражение при Дръстър, и е преследван от тях чак до Берое. При този поход, Татуш извиква куманите, които вече се били появили на север от Дунав, като съюзници. Но между тях възниква напрежение, тъй като Татуш не предоставя на куманите, честта от плячката, за окято се били договорили предварително. Използвайки това, дипломацията на Алексий Комнин, успава да завербува кумансикте вождове срещу печенезите. Така при поредния съвместен печенего-кумански поход в 1091 г., в битката с византийската армия при Левунион (до съвр. Енос в устието на Марица), куманите се обръщат срещу съюзниците си и така печенезите са поголовно изтребени. След което куманите се изтеглят на левия бряг на Дунав, а пленените печенези са заселени в Мъгленско. Личността на въпросния Татуш е интересна, наричан е също с името Хали. То подсказва, че вероятно е свързан с общността халиси, хвалиси, използвани като гранично носаление в Унгария и отчасти във Византия. В Унгария са ги смятали са хазари, но реално са потомци на тюркизирани иранци – жители на Хварезъм (Хорезъм). По-старите румънски историци Н. Йорга, Н. Бънеску, се опитват да представят Татуш, Сеслав и Сача, за румънци, а владенията им като «румънски държавни кристализиции», което е тенденциозно. (Валериев, 2015: 27)
Две години по-късно, куманите започват масово да нахлуват и усядат на юг от Дунава, като бързо поглъщат остатъците от узите и печенезите, предвит тяхното единоезичие. (Тъпкова-Заимова, 1976: 100)
В 1094 г. куманите водени от вождовете Тугоркан и Боняк, са разбити от ромеите край Адрианопол, а после и при изтеглянето им през проходите на Източна Стара планина, византийците пленяват повече от 3000 души, които заселват в българските земи, също в Софийско и Нишко, като военни колонисти (стратиоти), които се смесват с по-старите печенежки заселници. Ана Комнина съобщава за този поход, че куманите разбрали от власите пътищата през проходите и по този начин преминали Стара планина и се озовали пред Голое (с. Лозарево до Сунгуларе), където местните жители пленили управителя на крепостта, а куманите приели с радост, същото сторили и жителите на Диампол (Ямбол). (Валериев, 2015: 29)
През ХІ в. териториите на куманите остават зад р. Буг. Въпреки това, че проникват на Балканите по пътя на наемничеството, сезонното скотовъдство и съвмстни грабителски походи, съвместно с другите тюркски племена. (Ангелов2, 2009) Така че, появата на названието Карвуна е свързано с тези събития.
В народните представи районът на Добруджа и Лудогорието се наричал Стохълмие. Наистина «кар» може да се свърже с протоалтайското *k`ori – хълм, насип, древнотюркски qorum – стръмна скала, в монголски *kьri, kuri, халха-монголски xьr – насип от камъни, прототунгусоманджурски *xurē, евенкски ure – планина, корейски *koranγ, японски *kurua, kuro – насип, граница, но в случая по-близки са монголските форми, отколкото тюркското qorum. (Starostin, Dybo, Mudrak, 2003: 843)
За втората част на думата «вуна» откриваме точен аналог в чувашки vuna, vona, vunnă, vonnă, vun, von – десет, аналог на общотюркското *оn – 10. (Федотов-1, 1996: 130-131) Сравни с монг. arban – 10, с камасински bje"n – 10, енецки biu, ненецки juᵈ, хантски janγ, чувашки vun и общотюрк. on – 10, в пра-ТМ zhuwan, древнояпонски tцwo(n) – 10. Това подсказва съществуването на някаква прадревна азиатска форма *bдn-/*vдn – 10, и единствен аналог има в езика айну, където wan / wam – 10. Според Н. Поппе и Рамстедт, окончанието «–an» в монг. и ТМ ез. при образуване на десетиците, е аналог. на тюрк. on, чув. vun (von) – 10.
Но тогава ще имаме Десетохълмие, което не е вярно! Може да мислим, че за обозначаване на числото 100, куманите са употребявали и по-древната алтайска форма несъхранена в съвр. тюркски езици. Тук трябва да посочим в монголски zūn, корейски ón, в старояпонски mòmò – сто, и неговият тюркски аналог jom / jum – много, голямо число, в древнотюркски jomγп – всички, множество, jumdar, jumпt – събирам, увеличавам, натрупвам. (Starostin, Dybo, Mudrak, 2003: 486, 1004-1005), (ДТС, 1969: 279) В ТМ езици, umīv, omo – събирам, натрупвам, в улчийски pōm – пълен, цялостен, много. (ССТМЯ-2, 1975: 41, 267-268) Така че названието Карвуна е получена от алтайското qпr / kuri – хълм, и несъхраненото пратюркско *un / *jum – 100, голямо число .
В тюрк. езици названието на стотицата е jьz. Но произходът му е свързан със субстратна самодийска дума. В пратюркски *jьr– 100 < от самодийските езици, в ненецки jur, енецки jū, нганасански jir (варианти gir, dir), камасински dčir – 100. Според Блажек, Рона-Таш, Хелимский, Налольских: прасамодийското *jьŕ идва от пратюркското *jьr (< тюркски *jьŕ > чувашки şĕr, татарски jьz и т.н.). Но предвид изолираното пложение на древнотюркското 100 сред останалите алтайски езизици, пределно ясно, е че пътят на заемане е обратен, от самодийски към древнотюркски, т.е. субстратна самодийска дума. В генезизса на древните тюрки участват много езиково алтаизирани самодийски племена (таштъкска култура).
Както пише унгарският иранист Янош Хармата, названието «Стохълмие» се появява преди заселването на българите и е свързано с пребиваването тук, след разпада на Хунската държава, на сарматското племе садагарии, т.е. в букв. превод «народ на стоте хълма» и е свързано с погребалният им обред на подмогилни погребения. (Harmatta, 1970: 56) Последните остатъци от садагариите са били асимилирани от българите, които са го съхранили, и впоследствие са го предали на новите заселници в региона – печенегите, торките и куманите, които са го превели на своя език като Кар-вуна.       Reply image Шчекн Ичр image
Максимално дълбоко тестван

 Мнения: 179
 2
 Регистриран: Jan 2017
 Репутация: 2 #7 02-10-2021, 01:02 PM Продължение:
Произходът на куманите или както още са известни – кипчаки, е твърде интересен. Първото сигурно споменаване на етнонима кипчак, което е синонимно название на куманите, е около 750 г. в каменен надпис на уйгурския владетел Моян-чур (Елтериш Билге каган), който споменава, че уйгурите били 50 години под зависимост от народа къбчак.
В арабските източници кипчаките, първо се съобщавата от Ибн Хордадбех, в средата на IX в. сред племената, съседни на турфанските уйгури (държавата Кочо), а Махмуд Кашгари посочва «местността на кифчаките» близо до Кашгар.
Археологическата изява на кипчаките в IX – X в. е сросткинската археологическа култура. Тя обхваща земите около гр. Томск, поречието на р. Об и Об-Иртишкото междуречие. Формира се с миграциите на кипчакските и другите тюркски племена, асимилирали по-старите местните угросамодийски и източноирански (късносарматски) племена. При анализа на погребалния обряд се обособяват два компонента – погребения с коне, проследяващи се сред тюркските племена, потомци на племенната общност «теле» и единични погребения, без съпътстващо животно, характерни за местните традиции.
Различията в количеството на тези компоненти, определят локалните варианти в развитието на сросткинската култура. В нейното развитие се очертават три хронологически етапа: VII - IX в., IX - X в. и XI - XIII в. При проследяване еволюцията на археологичните находки се вижда, че тя постоянно се изменя, в резултат на постоянния приток на номадско тюркоезично население към лесостепната зона около р. Об, което от своя страна води до постепенното придвижване на нейните носители в западна посока. По археологическите материали, разпространението на кипчакската общност (Дешт-и Кипчак) в IX – XIV в., се наблюдава на територията на Казахстан, Урал, Западен Сибир и Източна Европа. (Илюшин, 2002: бр.8)
Кипчакската войска се състояла, от мобилна лека конница, иамаща широки възможности за водене на конни сражения. Войните са въоръжени с двойносъставен лък и стрели, едноостър палаш, сабя, или двуостър меч, копие, бойна брадва, боздуган, кинжал. Използват и защитни ризници. Особено значение има и пехотата. За разлика от киргизите, при кипчаките, тежковъоръжената конница от катафрактарии, не получава широко разпространение, но присъствието на този тип отряди е засвидетелствана от археологическите находки. Успехите на кипчаките в войните с печенегите и торките (огузите), се дължи и на по-високото качество на въоръжението. 




Гласувай:
6



1. dobrodan - Статията е дългичка като за форум, продължавам в коментарите.
28.05.2021 11:32
Естествено, някои буквени символи няма да се появят, но съм дал линк по-горе и който се интересува от изписването на някои думи, ще може да си ги види в оригиналния източник.

При кипчакските погребения, масово се откриват масивни железни маски, което кара археолозите да мислят че това са били метални забрала, използвани от войните, прикрепващи се към шлема. (Худяков, Плотников)
Около 766 г. кипчаките племена укрепват и заемат пасищата между езерата Зайсан и Балхаш, като изместват оттам карлуките. Карлуките, мигрират в Седморечието, където покоряват остатъците на тюргешите. В IX в. Кипчакския племенен съюз граничи на юг с държавата на Караханидите и на изток с уйгурите до Турфан.
На север, кипчакските племена се разпространяват приблизително до линията от съвр. градове Омск-Новосибирск-Томск, на североизток стигат до Седморечието, а на запад постепенно преминават Волга и се приближават до черноморските степи. Големият приток от кипчакско население води до пълното тюркизиране на Волжка България, много преди монголо-татарското нашествие. Интересен факт показващ започналата тюркизация и кипчакизация на волжките българи, дава Татищев: В 1183 г. владимирският княз Всеволод Большое Гнездо, преди похода срещу волжките българи съобщил на киевския княз Святослав Всеволодович: «Половците не желаят да участват в похода, защото те с българите са от един език и род». Но все пак един половецки вожд Емяк, подкрепил русите. (Татищев-3, 1774: 249)
В своя труд «Таба-и-ал-хайаван» Шараф Ал Заман Тахир Марвази, описва тези преселения: «Сред тюрките има група племена, които се наричат кун. Те са дошли от земите на Китай, бягайки от китайския хан. Част от кун са християни-несториани. Напуснали са своите области заради пренаселване и недостиг на пасища. От родните им земи ги изместил народ именуващ се кай (уранхай, тюркизиран древномонголски народ, известен като кумоси или кимаки), който е по-силен и по-многочислен от тях. Тогава куните се преселили в земите на шарите (сирите), а шарите отишли в земята на тюркмените. Те пък се преселили в източните земи на гузите, а гузите се преселили в земите на печенегите, до бреговете на Арменското море». Арменският хронист Матей от Едеса, също отразява тези събития: «…някакъв си народ с име отц – змия (армен. odz), победил народа хардиаш – светлокосите (т.е. шарите / сирите), а те разбили огузите и печенегите, след което всички заедно нападнали страната на ромеите». (Стоянов, 2013: 46) Не е трудно да разберем, че народът «отц» (почитащи змията) всъщност е народа каи, или кимаки.
Названието «кимаки», се вижда в китайското название на народа кумоси (K&#249;m&#242;x&#299;) &#24235;&#33707;&#22874;, в ранносредновековен китайски kh&#333;-m&#257;k-&#947;i&#275;j или k&#688;uH-mak-&#947;ei. (Starostin, Chch) Китайците ги смятат за част от «източните варвари» или прамонголите сянби и ухуани. И тяхната миграция на запад, е увлякла кипчакските племена. Впоследствие кимаките стават управляващото племе в кипчакския племенен съюз, известен като Кимакски каганат. Названието каи и кимаки се тълкува като тотемно «змей, змия». (Плетнева, 1990: 27-28) И аналогично в монголски *mogaj, moxai, moqai, дагурски mogu, mog, в тунгусо-манджурски чжурчженски mujxe, манджурски meix&#601;, древнотюркски b&#252;k&#228; означава змия. (Starostin, Dybo, Mudrak, 2003: 932)
За кумосите, наричани още само Си (x&#299;) &#22874; (&#947;i&#275;j), или Сизу (X&#299;z&#250;) &#22874;&#26063;(&#947;i&#275;jdzuk), «Тан шу» съобщава, че първоначално били съюз от 5 племена, обитавали склоновета на планината Хинган като съседи на киданите, с които често воювали. Потомци са на ухуаните (древномонголски народ). След смъртта на техния прародител Тадун през 207 г. те вече не се наричат Ухуан, присъединяват се към киданите, и са подчинени на племето Ювен &#23431;&#25991;, също от общността на Сянбите, от каято произлизат ухуаните и киданите. След въстанието на вожда Кетую (730-734 г.), Си вече са свободни и са във възход до 847 г., когато са разбити от империята Тан. Тогава започва миграцията им на Запад, където се смесват с тюркските племена.
Имената на племената влизащи в съюза Кумоси са: Жухечжу (r&#468;h&#233;zh&#468;) &#36785;&#32007;&#20027; (средновековен кит.: &#565;iok&#947;etcu&#601;&#774;X), Мохефу (m&#242;h&#232;f&#250;) &#33707;&#36032;&#24343; (mak&#947;&#593;Hput), Циге (q&#236;g&#232;) &#22865;&#20491; (k&#688;eiHkaH), Мукун (m&#249;k&#363;n) &#26408;&#26118; (mukku&#601;n), Шиде (sh&#236;d&#233;) &#23460;&#24471; (&#597;itt&#601;k), те са трудни са идентифициране, а родът Ахуй (&#257;hu&#236;) &#38463;&#26371; (ha&#611;u&#593;iH) бил управляващ и най-силен, съотв. това е рода Каи. За племето Мукун се знае, че е идентично с по-старото сюнюйско племе Чумукун (ch&#468;m&#249;k&#363;n) &#34389;&#26408;&#26118; (c&#688;&#239;&#601;&#774;Xmukku&#601;n), образувало съюз заедно с племената Чуе (Ch&#468;yue)&#34389;&#26376;в средновек. произношение: &#263;h&#972;-&#331;w&#1241;t / &#263;h&#972;-ngwiet, c&#688;i&#601;&#774;X-&#331;uat, или чонгуйет / чонгут, Чуми (Сh&#365;mi) &#34389;&#23494;, възст. &#263;h&#225;mhit / &#263;hоmhit, c&#688;i&#601;&#774;X-miet – чомит смята се, че това са родове, от които произлизат предците на тюркските племе чигили и Шато (sh&#257;tu&#243;) &#27801;&#38464;, среднов. прозин. &#642;aH-da и е сходно по име с Шиде (sh&#236;d&#233;) &#23460;&#24471; (&#597;itt&#601;k).
Собствено куманите или куните, са тюркско племе, част от Уйгурския племенен съюз. Известни са още от времената на Сюнну, когато се появяват в китайските извори като народа Хун (h&#250;n) &#28222; (huon), покорен от шанюя Мотун във II в. пр. н.е. Вероятно тава са част от старите хиони, хиаона, древните сибирски саки, или турите известни от «Авестата». Естествено в следващите векове се тюркизират езиково, но съхраняват европеидния си облик. След разгрома на Уйгурския каганат в 840 г., куните попадат първо под властта на киргизите, после на киданите, и в Х в. мигрират на запад в Седморечието. Тук те са подчинени от каите и влизат в техния племенен съюз и към средата на XI в., достигат южноруските степи. (Кръстев, 2003: 172­186)
Названията кимаки и уранхай / уранкай са синонимни, напр. у якутите, където и днес съществува род уранхай, съотв в якутски «эриэн уон» (эriэn &#1199;&#1257;n) означава «пъстра, шарена змия». (Ушницкий, 2008), (Слепцов, 1972: 545)
Също кимаки фигурира в източниците и като йемеки (y&#228;m&#228;k / yemek). За етимологията на този вариант, пояснение дава сведението на китайският пратеник Ван Янде (Х в.), който посещава земята на кипчакското племе токуз-огузи (това са предците на куманите токсобичи, букв. зн. «девет огузи», т.е. съюз от девет рода) и съобщава че техни съседи били «народът на великата змия». (Пилипчук, 2016: 84-86) Отговорът ни го дава монголското ikh mogoi – велика змия, от което съвсем закономерно възникват названията кимаки и йемеки, в резултат на тюкизацията на този народ. (Кручкин, 2006: 721, 732) Съответно от ikh mogoi в тюркска среда, изразът е редуциран до qay.
Reply
Шчекн Ичр Изключен
Максимално дълбоко тестван

Мнения: 179
2
Регистриран: Jan 2017
Репутация: 2
#802-10-2021, 01:05 PM
Продължение:
Змеят, драконът е била на почит у куманите, тъй като в половецките владения се среща и топонима Шарукан – град на Змея, отъждествяван със Змиев в Подонието. Също и име на половецки княз. Съотв. в унгарски s&#225;rk&#225;ny – дракон , в алтайските езици *s&#257;r&#769;V-gan – вид риба, голяма риба, в пратюркски воден дракон, в угрофински *s&#228;rk&#228; – вид риба. (Starostin, Dybo, Mudrak, 2003: 1220) Обяснението на тюрколозите, че това е пратюркска, прабългарска дума в унгарски (Пилипчук3, 2017: 273), е лишено от смисъл. Въпреки, че такава чувашка дума липсва, се твърди, че унгарското s&#225;rk&#225;ny произлизало от хипотетичното прачувашко &#353;arkan. (Стоянов, 2006: 147) Възниква въпросът, а не е ли това просто по-късна куманска заемка в унгарски ?
Известното половецко племе от руските летописи «каепичи», според О. Прицак и Л. Рашони е транкрипция на самоназванието им Qay-oba, или «дома, рода Каи». Също не е ясно кипчаките каи имат ли връзка с огузкото селджукско племе кайъ, от което произлиза Османската династия, или това е случайно съвпадение. (Пилипчук1, 2014: 49)
Арабските автори от XIII – XIV в. Ал Тани и Ал Димашки споменават имената на главните кипчакските племена (кланове) в Кимако-кипчаксикя каганат: елбори (от el – народ и b&#246;ri – вълк), бараки (тюрк. baraq – митично куче с дълга козина), дортоба (дурут, тертероба, от тюрк. d&#246;rt / t&#246;rt – 4, четири рода), бурджогли (бурджоглу, неясно. П. Голден пише, че до сега названието Bur&#269;o&#287;li няма убедителна етимология. Обикновено се предлага връзк с тюрк. bur&#269;ag – грах, което е лишено от смисъл. Вероятно произходът на името е от друг алтайски език. И съотв. в ТМ езици bor&#967;o / borkho означава тълпа, голяма група от хора, сборище. (ССТМЯ-1, 1975: 96-97)), йемек (кимек, или каи), токсоба (токсобичи, от toqus/toguz – 9, или девет рода), йетиоба (седем рода, от jeti - 7), манкурогли (манкуроглу – потомците, синовете на Манкур: В древномонголски manghar – със звезда на челото, кон с бяло петно на челото, якутски manghavar – с бяло лице (за кон), плешив, или с бяла коса (за човек) в евенкски, манджурски mankh&#257;r(a) – плешив. ССТМЯ-1, 1975: 531)), аларс / алурус (ал арсия е тюркизирано население в Хорезъм, в Румъния на р. Яломица се намира селището Урзичени. Според народната етимология името идвало от названието на копривата в рум. urzic&#259;. Селището е известно в документ от 1596 г. Но твърде вероятно, това да е била местност свързана с куманите алурус, и впоследствие топонимът да е преосмислен през румънсикя език.), куманлу (собствено куните, куманите), башкорти (башкири), карабахи (от qara ba&#353; / qara bas – черна глава), узи (Обикновено узи се обяснява като съкратено от огузи. Но вероятно значението е друго, напр. в тюрк. uz – изкусен, опитен, умел, мъдър, знаещ. Другото им название е «торки» – от тюркското t&#246;rkun – род, племе. (ДТС, 1969: 620, 581) , джортани (шортани, почитащи щуката, от тюрк. &#269;ortan – щука), баджанаци (печенеги) и кара-берекли (от qara – черен и b&#246;rk – висока шапка, или това са торките «каракалпаци» / черные колабки), от които «кагански» били елбори и токсоба. Очевидно е, че тази информация е взета от по-ранния период, когато куманите са независими, т.е. до XI-XIII в. (Иванов, 2016: 11-25), (Голден, 2013: 31-38)
Източниците показват, че в земите на Кимако-кипчакския каганат настъпват сериозни междуособици, вътреплеменни размествания, породени от демографските промени, поради преселението на идващите от изток тюркски племена и експанзията на каракиданите и селджуките.
Неслучайно тези събития се смятат за «ново велико преселение на народите», всъщност то е поредното.
До днес етнонимът кумани, под формата кумандинци се е съхранил при една малка тюркска племенна група в планината Алтай, и сред кумиките в Източен Кавказ.
По въпроса за произходът на етнонимът кумани / кипчаки е писано много. Обикновено се посочват различни вторични народни етимологии, напр. от тюрк. quba – жълт, откъдето и славянското (руско) половцы, латинското фалони, също от qum – пясък, прен. смисъл жълт, жълтокос, или от тюрк. q&#239;v&#231;aq – удачлив, с добър късмет, и др. (Пилипчук2, 2014: 114-123)
Смятам, че най-правилно тълкува етимологията на етнонима Дюла Немет, като свързана с прамонголското *k&#252;&#947;&#252;n / *k&#252;m&#252;n, в писмен монг. k&#252;m&#252;n, средновек. монг. gu'un, komon, kumnэt, kuw(u)n, съвр. монг. x&#252;n / k&#252;n (мн.ч. k&#252;m&#252;n), халха-монг. x&#252;n (мн.ч. x&#252;m&#252;s), x&#246;m&#252;n, бурятски x&#252;n, калмикски k&#252;n, k&#252;m&#326; – човек, в манджурски k&#252;m&#252;n – мъж < от монголски, манджурски &#967;un&#269;ixin – родственик, чувашки xunь, xunь&#277; – тъст, свекър, роднина от страна на съпругата, корейски gunjung, японски gunsh&#363; – тълпа, корейски, японски gun – група, kuni – страна, древнотюрк. elg&#252;n – народ, праалтайски *ki&#250;ne – човек, народ, което е древна урало-алтайска дума, в прауралски *kojmV, *koje, селкупски kum, kup, манси kum, hum, kuj, &#967;uj, унгарски h&#237;m, удмуртски kum, коми komi, хантски ku, kuj, саамски kuj, ненецки &#967;&#257;j&#363;p&#257; – хора, човек, quma-sang – хора, камасинци. (Starostin, Dybo, Mudrak, 2003: 705), (Федотов-2, 1996: 358), (Starostin, UE), (Стоянов, 2006: 53), (Стоянов-1, 2009: 243) Във формирането на куманите-кипчаки взема участие и угро-самодийски субстрат.
Куманите са едно от кипчакските племена, а самата дума кипчак е производна на тюкското qyp – свързвам, qyp&#269;uy – плътно свързани в сноп, qab&#239;&#353;, qav&#239;&#353;, qav&#239;&#353;maq, qavu&#353; – съединение, съюз, qa-qaba&#353; – кръвни родственици. (ДТС, 1969: 399, 445), (Мусаев, 2007: 6) Интересна подробност е, че названието на пракипчаките, се появява за пръв път в III в., в летописа «Вейлюй» (Описание на династията Вей или Цао-Вей), където се казва, че племената Ди (варварите-некитайци) са разнородни по произход, но самоназванието им е хеши (H&#233;zh&#236;) &#30413;&#31258;. (Hill, 2004). Реконструкцията на произношението в ранносредновен кит. е &#947;&#257;pdh&#238;j и очевидно отразява древнотюрк. qab&#239;&#353; – съединение, съюз, в монг. xavь, xavьc&#257; – близост, обкръжение, в ТМ, евенкски, удегейски h&#257; – родственик, h&#257;b / h&#257;p близост, съединение, слепване, солонски xavida – приближаване, негидалски, орокски, улчйски x&#275;p – всичко наоколо, в обкръжение, или значението е общност от хора, съюз, което се потвърждава и от значението на знака &#30413;, съвр. форма h&#233;, зн.: побирам, присъединявам съединявам, също в древнотюрк. qab&#353;a / qam&#353;a – смесване, размесване, разъбркване, или предците на кипчаките се формират именно на основата на разнородните по произход племена, бивши васали на Сюнну, заселили се в Северен Китай по време на епохите Източна Хан (І – ІІІ в.) и Цао-Вей (ІІІ в.). (ДТС, 1969: 399), (Кручкин, 2006: 840), (ССТМЯ-1, 1975: 306), (ССТМЯ-2, 1975: 457, 482)
Куманският натиск и заселване в Мизия продължава и в следващия ХІІ в. Около 1106 г. друга голяма група кумани, прогонена от Киевска Русия, се преселва в района на Плиска-Преслав. От тях са останали т.нар. «каменни баби», каменни надгробни статуи (в рускоезичната литература се наричат «изваяния», схематично изобразяващи хора и от двата пола, паметници типични за куманите), които в миналото по погрешка се преписваха на Аспаруховите българи!
В отличие от източните тюрки, при които се прославя паметта на героите-войни, с броя на каменните балабали, символизиращи броя на убитите врагове, с които се обгражда гроба, при западните тюрки, с каменните изваяния се почита паметта на предците, вкл. и от двата пола. В Тяншан и в Седморечието около около &#188; от всички изваяния са на жени. Факт показващ високото положение което е имала жената в кипчакското (куманско) общество. За това говори и следната уникална статуя на майка с дете. Жената е изобразена само с шапка и спускащ се воал (Въпросната шапка с воал е останала от куманите в българската народна носия (Трявна, Ловеч, Западна Македония, Солунско) като сукай / сокай, кърпа с качулковидна форма, поставена не пряко на главата, а върху конусовидна основа. Кърпата е плътно везана с монети и маниста. Среща се в Поволжието, у каракалпаци, казахи, киргизи) , почти гола, с подчертани полови признаци, кърмеща малко дете. Интересно е, че е подчертан и пола на детето – момиченце. Освен култът към жената-майка, продължителка на рода, този факт показва че при кипчаките, отбелязването на родството в някои от куманските poдове дълго време е оставало матрилинейно, т.е. по женска линия. Откриват се и женски каменни изваяния, където жената е изобразена в бойно снаряжение, факт показващ, че вероятно жените също са участвали в бойните походи. Очевидно старо «сарматско» наследство. Женски скулптури-балбали се срещат и при източните тюрки, но много рядко, само при погребения на висшата аристокрация. (Халилова)
Reply
Шчекн Ичр Изключен
Максимално дълбоко тестван

Мнения: 179
2
Регистриран: Jan 2017
Репутация: 2
#902-10-2021, 01:06 PM
Продължение:
Също голяма група кумани се установяват в Мъгленското поле, там, където век по-рано били заселени т.нар. мъгленски печенези. Няколко интересни грамоти от архива на светогорската лавра «Св. Атанасий» от края на XII в. свидетелстват за спор на манастира със «стратиотите кумани» за земи, обработвани от селяни-парици, които куманите самоволно отнели от монасите и не желаели да върнат на законния собственик. В една от грамотите, се четат имената на някои от куманските «войници»: Тарци (от древнотюркски tar&#239;g – жито, tar&#239;&#947;&#269;&#239; – земеделец, сеяч. (ДТС, 1969: 537), Валцандар, Таптук (древнотюркски taptulug - блестяш. (ДТС, 1969: 535) , Асен и др., както и формата «Команопулос», или кумански потомици, т.е. това са поне второ поколение кумани по онези места. Присъствието на кумани сред българите в Македония още във времето на византийското владичество личи и от писмата на охридския архиепископ Димитър Хоматиан (XIII в.), където срещаме фамилните имена «Коман» и «Коману». (Павлов, 2000: 154)
В 1114-1118 г. куманите многократно плячкосват граничните византийски предели. Те нахлуват в района на Браничево и Видин, и от тях е останало названието «Vadul Cumanilor» (Кумански брод) при Калафат. (Валериев, 2015: 29) Според Ана Комнина след това ромейските войски ги преследват цели три денонощия в областта отвъд Дунав. От последното става очевидно, че към 1114 г. те извършват набези си, както срещу всички придунавските провинции на Византия, така и срещу Унгарското кралство (в частност срещу Трансилвания), по цялото протежение на Карпатската граница. Те вече населяват и владеят цялата теритоия между Карпатите и Дунав. (Иванов, 2016: 23), (Тъпкова-Заимова, 1976: 104)
А в 1122-23 г., нова група от печенеги, торки (узи) и берендеи, са прогонени от руският велик княз Владимир Мономах и се заселват в българските земи. Водени са от вожда Татар, една част от тях се установява в Унгария. Тук те са оставили множество селища в разни райони. Топоними с корен Вегеnс / Berenth се откриват между реките Морава и Ваг в Нитранска и Сеницка жупи (сега в Словакия), също и по самата р. Нитра. Заселвания на берендеи има и в на р. Пола в комитата Ноград, на р. Шайо, по р. Самош, също в комитат Арад, между комитататите Темеш и Красо (Трансилвания), също около Сигетвар, и в комитат Дьор. От берендеите е останало названието на две села Беренде до гр. Драгоман и гр. Перник. В Румъния като топомим или имена на села Беренде се среща основно в областта Телеорман. Берендей се среща и като фамилно румънско име. В Украйна също има с. Берендичи в Житомирска област. (Пилипчук1, 2014: 51-52) Дори с. Беренди (Berendi) има до гр. Анталия в Турция. (TSI, 2010) Вероятно са потомци на преселници берендеи по византийско време. Според Я. Пилипчук, «берндеи» е славянизирана форма на кипчакското племе баяндур. Но смятам, че фонетично е много по-близко до древнотюрк. berdin, berid&#228;nj&#228;n – десен, южен (ДТС, 1969: 95)
Това е последната печенежка вълна на преселение към българските земи. Прогонените от руските степи номади, преминават Дунав в участъка от Облучица (Исакча) до Дръстър (Силистра). Оттук се спускат към Плиска и Преслав, преминават Стара планина и се сбълскват с византийската войска при Берое. Тук император Йоан II Комнин, ги победил и успял да ги подчини. След което като федерати са разселени, вероятно към граничните с Унгария райони, в Поморавието и около Сердика. (Валериев, 2015: 31-32)
В 1143 г. унгарските източници съобщавата за трайно заселване на куманите в Дакия. (Князький, 2000: 121-129)
В 1146 г., германският хронист епископ Отон от Фрайзинг съобщава, че куманите или половците, както той ги нарича «фалони» (falones) и печенегите (pecenati) са жители на Панония. Те са дошли от Скития, но след унгарците и са също толкова диви, колкото и унгарците преди да станат християни. Фалоните се хранели със сурово и нечисто месо, от коне и от дивеч, вкл. и от диви котки. (Оттон из Фрайзинга), (Скрижинская, 1986: 262-263)
В 1147 г. използвайки заетостта на Визанитя с норманите (всъщност френски авантюристи от областта Нормандия), окупирали о-в Корфу, куманите нахлуват в Мизия и завледели града Димницик. Идентичността не му е установена. Вероятно е Диногенция на р. Дунав, а М. В. Бибиков предлага, че това е Дръстър, тъй като Йоан Кинам го отбелязва като «забележителния град Димницик». (Валериев, 2015: 33) Все пак, Дръстър е име, много добре известно и отдавна употребявано от византийските автори, така че подобно отъждествяване изглежда твърде невероятно!
Йоан Кинам съобщава, че по време на похода, византийците минали през източната част на Мизия, която била напълно обезлюдена, обрасла в гъсти гори и обитавана само от диви животни. Мануил ги преследвал до «планината Тенуормон, (т.е. Телеорман, област на северозапад от българския Делиорман, названията означават Лудогорие), която се издига близо до пределите на Тавроскития», т.е. до Дунавската делта, като вкл. ги преследвал и на север от Дунав. Кинам съобщава и името на куманския предводител – Сота (сравни с типичното куманско име Сутен), който бил пленен и пъкръстен, като приел името Лазар. (ГИБИ-7, 1968: 227-228), (Грот, 1889: 131), (Валериев, 2014: 422) Телеормана се намира доста по-западно от Дунавската делта (пределите на Тавроскифия), което показва, че или Кинам нарича Телеорман, някоя по-източна област, или самото преследване е било продължително. Следващите по-малки кумански нахлувания са в 1154 и 1160 г. (Тъпкова-Заимова, 1976: 103-104, 107)
Куманите са оставили следи в топонимията: Заселванията на куманите около столицата Търново, са оставили няколко селищни названия «Куманите» в Дряновско и Габровско, в близост до Дръстър - дунавският ръкав Борча, равнината Бараган на отсрещния бряг на реката (от тюрк. bar&#967;an – дюня, хълм, заето от ТМ, в манджурски boran, солонски biraxan, монг. borgija – хълм, стръмен бряг (Starostin, Dybo, Muorak, 2003: 355), Делиорман / Телеорман също във Влахия, срещу българското Лудогорие, с. Салаш на запад от Белоградчик и с. Салаш до Неготин, думата салаш е куманска, в кипчакски sala&#353;, заета в унгарски, словашки, полски и руски, и озн. лека постройка, колиба (Фасмер-4, 1987: 397), (Гаркавец, 2010: 1230), Балчик – от куманското bal&#269;ї&#967; – глинесто, кално място (Гаркавец, 2010: 210), Шабла – от тюрк. в казахски, алтайски тюрки – телеути, шорци) &#351;аbala (шабала), чувашки &#351;арala – голяма лъжица, черпак, респ. залив, Турган – блатиста местност до Лом, и Турган име на село (Горни и Долни) в Радомирско, от кипчакското turgan – блато, при турско durgun – застояла вода, Бусманци до София, в татарски b&#252;z, узбекски buz – сив, около Никопол – селата Комана и Котяна на левия бряг на Дунав, Кумнаски брод и о-в Кумане срещу Видин, с. Комана по пътя за Букурещ, с. Дерманци, до Ловеч, и несъществуващото сега с. Караш със своята махала Куманица, с. Куманци, Алдимировци до София, с. Калотина до Драгоман, сходно с куманското име Калотан (Стоянов, 2000: 254), от тюрк. qal&#239; – издигане, излитане, qalat – натрупвам, издигам (ДТС, 1969: 411), с. Сутец Тиквешко (от тюрк. s&#252;t – мляко, Сут е и куманско име), гр. Куманово по пътя от София за Скопие, с. Кумански брод до Скопие, с. Куманово до Призрен, също с. Кумани в Мачва, с. Кумани, с. Дръмно до Браничево, Куманово селище, споменато в грамота на Стефан Душан, намирало се в близост до Хилендарския манастир в Атон, с. Куманци, селата Куманица и Кумановче до Куршумлия, споменати в османски данъчен регистър от 1444 г., с. Куманица до Враня, с. Куманица до Пирот, две села с еднакво име разположени до Драма и Солун, с. Куманич до Зъхна, с. Коман до Кайляри, с. Кумани до Патра в Пелопонес, с. Куманици до Драма, с. Куманче до Зъхна, няколко селища производни на Талашман (от тюрк. tala&#353; – сражение, битка, tala&#353;man – борец, войн (ДТС, 1969: 528), и др. (Стоянов, 2000: 229), (Узелац, 2012: 86, 90-91), (Павлов, 2000: 182-183), (Павлов1, 1997: 48-49), (Павлов, 2013: 93), (Андрејић, 2009)
Вероятно с куманите е свързано и самото название Балкани, Балкан, или името на Стара планина. Да скоро «Балкан» се смяташе за османотюркско понятие, базирайки се на първото му споменаване в 1490 г. от италиански дипломат. (БЕР-1, 2007: 29) Фасмер свързва топонима с чагатайското Balkan – хребет, възвишение, от съчетанията B&#246;j&#252;k Вalkan, K&#252;&#269;&#252;k Вalkan – названията на две възвишения (Голям и Малък Балкхан) погълнати от тюркменската пустиня. Рамстедт сравнява също с калмикското bal&#967;&#299;n – високи брегове на сухи долини. (Фасмер-1, 1986: 116)
П. Коледаров (1986 г.) посочва, че названието Балкан присъства върху арабска карта balqan, 100 години преди появата на османските турци. И. Добрев посочва топонимът Balkan в унгарски документи, съотв. ороним (име на планина) Balkan (1181 г.), и ойконим (име на селище) Bulkan (1214 г.). В тюркските езици, в башкирски mаlkаn, татарски bыlkыn, калмикски bаlkаn, тюркменски bаlхаn, киргизки Balkan-tоо, якутски pаlkаn – хребет, думата произлиза от иранските езици, в таджикски bаlkаn – планина, възвишение, било, в персийски p&#257;lk&#257;na, пущунски p&#257;l-k&#257;nah – висок покрив. (Добрев, 2001: 391-394)
По-слабо интегрираните в българската народностна среда печенези, узи и кумани, очевидно са прадеди на някои групи от днешните български турци в Лудогорието (Делиормана), напр. т.нар. гаджали, и тюркоезичните българи гагаузи (сургучи, крачуни, урумци и др.). (Павлов, 2000: 136-155) Като такива могата да се смятат и бългаските етнографски групи, торлаци, шопи и капанци. Последните се свързват с печенежкото племе «кхопон», съобщено от Константин Багрянородни, но тук може да се мисли и за кумански произход, сравни с кипчак – общо название на куманските племена. Характерно за носията на капанците е наличието на т.нар. «кумански бот», което е показателно.
За връзката на шопите с печенегите говорят някои особености в бита им. Панталоните при шопите се наричат «штени» и думата е заета също у власите и аромъните. Тази дума се среща и в руския език, в староруски штоны, съвр. руски штаны. Произлиза от среднотюркското, чагатайско i&#353;ton / i&#353;tan, кипчакски i&#269;ton, което означава буквално i&#353; / i&#269; – вътрешен, ton – дрехи, т.е. «долни гащи» или «долни дрехи». При русите това се смята за куманско езиково наследство. (Фасмер-4, 1987: 477)
Скотовъдството и овцевъдството у шопите е било винаги силно развито, заедно със земеделието. Отличително в него е обаче употребата на подвижната (на шейни, колела или просто преносима на ръце) колиба. Тази постройка се нарича «помарник», колиба или креват. Това е типична номадска черта, подобни подвижни къщи-фургони са използвани от саките, хуните и др. средноазиатски скотовъдни народи.
С печенежки произход вероятно е и гръцката етногарфска група «цакони», от Тцур – едно от печенежките племена). (Станев, 2013: 213, т. 42 под лин.)
Например Г. Занетов съобщва, че в Бесарабия и във Варна, гагаузите наричали съседите си българи с името «тукани». (Занетов, 1902: 73-74) В кипчакските езици, в киргизки tukum, татарски tokыm, башкирски t&#246;kon, карачаево-балкарски tukъum – семе, потомство, в киргизки t&#363;gandar – братя, t&#363;gan – брат, казахски tu&#287;an – роден, близък. В древнотюркски to&#947;mi&#353; – родственик, в основата е коренът *to&#947;- раждане. (ДТС, 1969: 570-571) Самото название е от ясен кумански произход и означава сродници.
Reply
Шчекн Ичр Изключен
Максимално дълбоко тестван

Мнения: 179
2
Регистриран: Jan 2017
Репутация: 2
#1002-10-2021, 01:08 PM
Продължение:
Част от българските имена имат кумански произход и са навлезли в българския език в епохата на Второто българско царство, като напр. Биляна – име широко разпространено сред българите, особено в Македония. Обикновено се обяснява с тюркското bilen – знаещ. (Стоянов, 2000: 235) Но очевидно е производно на кипчакското bily&#228;n – господствам, князувам, получавам титла, т.е. Биляна – княгиня, господарка. (Гаркавец, 2010,: 293) Bil&#228;n е и уйгурско име. (ДТС, 1969: 99) Куманско имена са също:
Карач – име на борец срещу турците, споменат в «Бориловия синодик». Името е куманско, но В. Стоянов го посочва като с неуточнена етимология (Стоянов 2000: 257). Ал. Гаркавец посочва кипчакската дума K‘a&#343;as със значение, образ, вид, знак, външен вид, характер. (Гаркавец 2010: 655) В татарски kara&#353; – поглед, взор, външен вид. (Сабиров 2008: 126). В древнотюркски qara – гледам, qaraq – око. (ДТС 1969: 424 – 425). Така че вероятно името е означавало зорък, с остър поглед, или с красив, външен вид.
Семир – име на борец срещу турците, споменат в «Бориловия синодик». Името е от кумански произход. В кумански semir – пълен, охранен, дебел. (Гаркавец 2010: 1257). В татарски simert&#252; – пълнеене, охраненост. (Сабиров 2008: 197). В древнотюркски semri – пълнеене, охраненост. (ДТС 1969: 495). Смислов аналог на името Шишман.
Баул – един от приближените на цар Иван Шишман, споменат е в едно от последните писма на царя: „До всепочитания болярин по оризма (заповед) на Господство ми». В дясно са изписани имената Баул и Алдимир.: «Господарят Търновски до тебе, Бауле. За това (да пристигнат) при мен тук войниците. По-бързо да ги събереш и да дойдеш с тях в Никопол по заповед на Господството ми.” Иван Шишман се опитва да събере всички свои останали сили в Никопол, за да даде може би един финален отпор на османците. Писмото е открито от Климентина Иванова в български сборник с монашеско съдържание от XV в., намиращ се в библиотеката на Румънската АН. Името Баул е куманско (както и разгледаното Алдимир). Може да се свърже с казахското baulu – възпитавам, научавам се, придобивам навици и добри обноски, в кипчакските езици bau / baul означава «свързан, привързан». (Бектаев, 1995, 95)
Бесар – български болярин от ХІІІ в. Известен по намерен пръстен с надпис (Андреев, Лазаров, Павлов 2012: 70). Името е куманско, и като етимология е идентично с Басар, Басар-оба. Виж и формата Бесарабия – «земята на Бесар/Басароба».
Друго такова е Коте – българско име в Македония, производно на името Котян. Произлиза от тюркското qut – щастие, късмет, божествена предопределеност, душа, дух, жизнена сила. Известно при древните тюрки и като лично име Qotan / Qutan. (ДТС, 1969: 471-473)
Също такова е името Котоман, означаващо богат човек, големец, чорбаджия, богаташ, употребявало се е в Македония (Кратовско, Прилеп, Дебър), Алексинац (бившото българско Алексинци в Моравско), Косово – Сирничка жупа, и производното фамилно име Котоманов(и) се среща се предимно в Пловдив, Русе, Варна, Шабла, нямат убедителна етимология според БЕР. Вариант на името Котоман е босненското име Котроман, което стои в основата на последната босненска династия Котроманичи (Котроманићи) (1250–1463 г.). Етимологията се обяснява от куманското *k&#246;t / k&#246;tыr – силен, славен, утвърждаващ се, също в кипчакски k&#246;t&#252;r – издигам се, в казахски k&#1257;tеru – издигам, се, възвеличавам, прославям се, провъзгласявам се, в татарски k&#246;tыr&#246; – издигам се, преодолявам, утвърждавам, прославям (виж и бълг. дума от кумански произход катеря се ). (Гаркавец, 2010: 744-745) Така възниква въпросът е за произхода на думата катеря се и производното катерица. Традиционно и напълно погрешно, съгласно акад. Вл. Георгиев се смята, че е трако-мизийски субстрат, родствена с алб. kёrcej, рум. ca&#355;e&#225;, ca&#355;&#259;r&#225; – подскачам, вид танц с подскоци, в арменски ts’atkel - скок. Но очевидното, това е куманска дума в българския език. (БЕР-2, 1979: 272) В древнотюркски qod&#239; – силен, караханидски qod/ur, якутски xot, долгански kot – преодолявам, утвърждавам, чувашки х&#252;t&#277; – защитавам, отбранявам, отстоявам. (ДТС, 1969: 452)
цитирай
2. dobrodan - Гледам тъпия скрипт и ме обзема яд.............
28.05.2021 11:35
Нямам особен избор. Добре.

Шчекн Ичр Изключен
Максимално дълбоко тестван

Мнения: 179
2
Регистриран: Jan 2017
Репутация: 2
#1102-10-2021, 01:09 PM
Продължение:
Като куманско може да се посочи широко разпространеното българско име Герган / Гергана, Гергин / Гергина, обикновено погрешно се свързвани като умалителни на Георги, или от цветето гергина (Dahlia). (Заимов, 2004: 88) Интересна податка, показваща произхода му, е куманското име Гърген, брат на Асен (Осен) от племето каи (каепичи). Черниговският княз Олег Святославович, се оженил за внучката на куманския княз Гърген. (Мутафчиев-2, 1973: 165) Н. Баскаков го обяснявя с тюрк. girgin – ласкав, достоен, дързък, kirgin – настоятелен, устремен, постигащ целите си. (Пилипчук2, 2017: 263) В древнотюркски kirigs&#228; – желая, стремя се, искам. (ДТС, 1969: 308-309) В монг. khir – възможност, способност, предел, мярка. (Кручкин, 2006: 851)
Такова е и вече раядкото име Камо, известно днес като фамилия Камов(и). Й. Заимов смята, че е производно на Камен. (Заимов, 2004: 167) Но произходът е друг. Плано Карпини пише, че куманите наричали главния си бог Кам. В древнотюркски qam – магьосник, жрец, qamlamak – врачуване, магически обред, заклинание, камлане. (ДРС, 1969: 413), (Стоянов, 2006: 215) Също е известен куманин на име Камос, син на Оселук, брат на Тюрнак, и чичо на Святослав Олегович. Живял е в ХІІ в. и е бил от приднепровските кипчаки (половци). (Пилипчук2, 2017: 264-265), (Литвина, Успенский, 2013: 224) А името Тюрнак подсказва, че редките български имена Торно, Торне, Торньо, Торник, известни от ХІV – ХV в., днес се срещат като фамилно име Торнев(и), са също кумански. (Заимов, 2004: 316)
Куманско е името Брайко, Браян, често срещано от османските данъчни регистри в Ниш и околните села. Вероятно е славянизирано производно на древнотюркското bar – притежжавам, bar&#301;, bar&#301;n – всичко, т.е. си пожелателно значение «да е богат, да има всичко». (ДТС, 1969: 83-84) Виж руската дума «барин» – господар, която е от същия произход.
Крубан / Грубан, се среща при куманите и съвр. казахи. Известно е като име на унгарски и влашки феодали от ХIV – ХV в., очевидно от кумански произход. Има го сред ктиторите на църквата в Станичене, т.е. сред аристократите на ВБЦ. Срещало се и при българите, в турски данъчни регистри от ХV в., предимно в българската етническа област Македония. В. Стоянов го свързва с арабското qurban – жертвоприношение, но с променен изговор. (Стоянов 2000: 246) Съществувало е и подобно тохарско име, владетел на държавата Куча в Таримския басейн, по време на династията Западна Хан, в китайска транскрипция Цзянбин (Jiangbin) &#32115;&#36051;, възстановка в древнокитайски е krieungh-pjien, среднокитайски korngH-pjin,&#8201;вероятно отразява Крунпин, Крунбин, Крубин. (Starostin, Ch-ch) Произлиза от тохарски А krop-, тохарски В kraup-, пратохарски *kreup- / *kreup-n&#257;, от ПИЕ *kr(e)u-bh- събирам, натрупвам, окрупнявам, т.е. името е с пожелателен характер – «да е спестовен, богат». (Adams 1999: 219 – 220) Или при куманите то е най-вероятно древнотохарско наследство.
Оказва се, че и рядката българска фамилия Газибаров(и) също е от кумански произход, известен е половецки княз на име Касибарович (името е предадено от Татищев) от рода Кончак. (Стоянов, 2013: 52)
А името Кончак подсказва недвусмислено, че и българското име Куньо / Кунчо е от същия произход. Друг познат вариант е формата Кунячюк (K&#252;nd&#228;d&#382;ik). (Пилипчук2, 2018: 93)
Освен споменатите по-горе, още такива са: Бальо, Балуш, Белчо (куманските имена Балик, Балюк), Болош, Болеш (бълг. имена от ХVІ в. (Заимов, 2004: 38), производни на куманското bolu&#353; – помощ, помощник (Гаркавец, 2011: 311-312), Китан (Китан-опа е половецки вожд, името се свързва се с етнонима китани/кидани (Литвина, Успенский, 2013: 82-83), Кою, Коян, Кочо, Куман, Маньо (от Манас, Манастър), Боньо (половецкия вожд Боняк), Калин (фиксирано като тюркско уйгурско лично име Qal&#239;ng означава «издигнат» (ДТС, 1969: 412), Кузо (това име носи половецки вожд в Русия живял в ХІ в. (Литвина, Успенский, 2013: 150), и производното му Кузман, Ташо (камък), Качо, от кум. име Qa&#269;man, Чавдар (тюрк. &#269;av – слава и персийското dar – владея, държа), Чако, Чахо, дало днес фам. имена Чаков(и) / Чахов(и), от куманското име Чакан (&#268;aqan), фам. име Лачев(и), производно на Лачо (куманското име Лачин, озн. «сокол» (Плипчук2, 2018: 94), Уло, Улко, Улчо, Ульо (редки и вече изчезнали български имена (Заимов, 2004: 327) и половецкото име Улур – в руските извори Овлур, предавано и като Лавор (Литвина, Успенский, 2013: 65-66) производни на тюрк. кипчакско ulu – голям, старши, велик (Гаркавец, 2011: 1546), Безо, Безьо, Безенко (вече изчезнало българско име (Заимов, 2004: 21-22) и куманина Безен (dux Ruthenorum, nomine Bezen), васал на Унгария (Литвина, Успенский, 2013: 84), в тюрк. bez&#228;n – украсен, красив (ДТС, 1969: 97), кумански bez – сит, преситен (Гаркавец, 2011: 264), Тольо, Толин, Толуш (бълг. имена, (Заимов, 2004: 315) и името на половецкия вожд Товлъ&#305; (Литвина, Успенский, 2013: 129), Tolu е древнотюркско име, производно на tolu – пълен, цялостен (ДТС, 1969: 573), (Гаркавец, 2011: 1478-1479) Нергиса е име което носят четири българки, живели в края на XIV и началото на XV в., продадени като робини в Крит, «de genere Bulgarorum» (от български род), публикувано е от проф. Иван Божилов, идва от тюркското название на цветето нарцис, в азърбайджански n&#601;rgiz, тюркменски nеrgiz, турски nergis, узбекски nargis и всички те са заемка персийски narges. Предвид ранното навлизане в българската среда, това няма как да стане през османотурския език, и очевидно е по-старо печенежко или куманско наследство. (Иванов, 2019: 60, 64) … и много др., а това показва, че куманите са взели важно участие в етногенезата на средновековният български етнос.
Голяма част от тези имена бяха издирени и анализирани от Валери Стоянов в труда му «История на изучаването на Codex Cumanicus. Кумано-печенежки антропоними в България през ХV в. София. 2000».
Reply
Шчекн Ичр Изключен
Максимално дълбоко тестван

Мнения: 179
2
Регистриран: Jan 2017
Репутация: 2
#1202-10-2021, 01:10 PM
Продължение:
». Все още липса цялостно изследване на всички кумански думи, съхранени в българския език. Ще посоча бегло някои такива на които съм попадал: салаш – колиба, търло – кошара, откъдето идва и названието торлаци – от кипчакското torla – плета, белмуж – ястие от сирене и брашнена каша – карачаево-балкарски bilyamukъ, кумикски bulamukъ, уйгурски bulmakъ – брашнена каша, чобан – овчар, кочан – дръжка, стъбло, кепенег – ямурлук (в унгарски тези думи се смятат за кумански заемки (Стоянов-2, 2009: 167), турия – жерав (в тофаларски turuja, при турски turna), крагуй – сокол, (татарски kыrgыj, кипчакски qirqiy), крагяури – соколари, думата е използвана в «Мрачката грамота» на Иван Александър, коцкар – прелюбодеец, в кипчакски qocqar – овен за разплод, снага – тяло, фигура, в (карлуко-кипчакски sijnak – външност (Дыбо, 2007: 44), в древнотюркски s&#239;n – тяло на човека, s&#239;n-s&#246;&#331;&#252;k – скелета на човека (ДТС, 1969: 503), барак – вид куче, камшик (кипчакски qamci), зенгия – стреме (в Codex Cumanicus zengi, в турски &#252;zengi (Golden, 2016), калтърма – оглавник за кон или магаре, поводи, в БЕР е посочно само калтърма – накит за глава (с. Съчанли, Гюмюрджинсок), като е обяснено с турското kald&#305;rmak – издигам на високо. (БЕР-1, 2007: 176), и разбира се това не е вярно, произхода е друг, свързан с оглавник, юзди, като думата е с кумански произход от keltirm&#228; – водя, доставам, нося, в древнотюрк. qalt&#239; – вървя, движа се, qaltur – забавям движението, изоставам (Гаркавец, 2011: 673), (ДТС, 1969: 413), боздуган (разпространена в унгарски, словашки, руски, български, сръбски, смята се за турцизъм, но имаме предтурски произход, от кумански, според унгарският учен И. Мандоки думата е проникнала в унгарски buzog&#225;ny, от куманското buzgan – разбивам. (Стоянов-2, 2009: 165), джоп, жоп – тояга с топчест край като боздуган, думата е свързана и с надванието шопи, произлиза от монголски &#353;eb&#275;, sibei – тояга, цепеница, средновековен тюркски (караханидски) &#269;yp, &#269;ybyq – тояга, клон, татарски &#269;ybyq – бич, гьоса, гьостерица – неокастрена тояга, (в монг. ge&#353;i'un, ордоски монголски g&#246;&#353;&#470; – клон на дърво, в БЕР липсва убедителна аналогия (БЕР-1, 2007: 307), гега – крива овчарска тояга (опитът на Вл. Георгиев да търси дако-мизийски паралели е съмнителен (БЕР-1, 2007: 235), среща се в румънски като giga, gega, но очевидно е куманска заемка, в монг. g&#246;gi – кука, gek&#252; - крив), бахур – кървавица (румънски b&#259;horni&#355;&#259;, словашки bachor, от еднозначното куманско bаwыr, bаuыr), белезници (староруски базилики – китки на ръцете, (в донските диалекти, спорид Даль), също блязик, в български билезик – китка на ръката, сръбски белезука – гривна. Фасмер го свързва с татарското bel&#257;zek – китка, (Фасмер-1, 1986: 106), баджо – баджанак, вариант на думата, също обръщение, освен турското bad&#382;anak, в кипчакски формата е bad&#382;a – мъж на сестрата, мачка – котка (думата е разпространена в сърбохърватски, унгарски, словашки, румънски, албански – от кипчакски m&#257;&#269;е – котарак, m&#257;&#269;i – котка), тук – сватбено перо, украшение, в кипчакски t&#252;k – перо, при турско t&#252;j , туткав – бавен и като име Тутко (Хилендарски манастир 1328 г., както и като топоними Хамбар и Чауша – селища в Македония и Призренско (П. Голийски) , в тюркски tutun – заловен, хванат, tut – държа (ДТС, 1969: 591, 593), в кумански tutunma&#967; – дремещ (Гаркавец, 2011: 1515), също чауш (&#964;&#950;&#945;&#959;&#973;&#962;&#959;&#957;) – титла в употреба и във Византия, съобщено от Георги Пахимер (ГИБИ-10, 1980: 202), калтак – обида в български, в «Codex Cumanicus», kaltak – сводник. (Golden, 2016) Също самсур – мрачен, намръщен, може да се мисли за кумански произход, в татарски samsыrau – често боледуващ, (Сабиров, 2008: 192), сиряк – болен човек (Пернишко), в БЕР го свързват със сирак, което е невярно (БЕР-6, 2002: 702), в монголски sirig, бурятски &#353;ara, калмикски &#353;ir&#601;g – болест, болка, пратюрк. *sы&#341;-, в тюрк. ез. sыz – болка, страдание. (Starostin, Dybo, Mudrak, 2003: 1260)
Reply
Шчекн Ичр Изключен
Максимално дълбоко тестван

Мнения: 179
2
Регистриран: Jan 2017
Репутация: 2
#1302-10-2021, 01:11 PM
Продъжение:
Моско Москов посочва като кумански, някои диалектни думи: чунгар – пън (с преход t > &#269;), среща се и в албански cungu, в якутски t&#246;&#331;&#252;rg&#228;s, долгански t&#246;&#331;&#252;rges, в кипчакски t&#246;&#331;gek / t&#252;&#331;gek, в корейски tu&#331;&#269;hi – пън, шонгълак – малко момче, от кипчакското sengel, в кумански si&#331;li – малко момиче, туна – плесенясъл, влажен от киригизки tun – утайка, тунтава – неясен, задимен, в кипчакски тюркски tun – мрачен, задимен, куп – много, напр. «куп хора, куп неща, куп работа», в татарски, башкирски k&#252;p, при турско k&#246;p - много. (Москов, 1981: 80-104), (Стоянов-2, 2009: 112-113)
Също пале – малко кученце, в БЕР го свързват с кутре – палец (БЕР-5, 1999: 25), но в хакаски и шорски pala – малко дете, при общотюркска форма bala. (Starostin, Dybo, Mudrak, 2003: 326) Може да посочим и шавар – блатно растение, папур (Илчев, 1998: 571), среща се със същото значение в сърбски в Косово и в Пожаревацко шевар (т.е. в сърбизираните български говори) (Skok-3, 1973: 390), вероятно куманска дума, в средновек. монг. &#353;ibar, съвр. монголски &#353;avar, халха-монголски &#353;avar, бурятски &#353;abar, калмикски &#353;awr, ордоски монг. &#353;awar, саръюгурски &#353;&#601;bar – глина, кал, чувашки &#353;&#259;var – поливам, заливам, в средновековен тюркски suva&#353; – мажа с кал, съотв. Sыva&#353; (Сиваш) – заблатен тинест залив със застояла вода между Крим и континента, идва от кримско-татарското s&#305;va&#351;, (сываш) – гнил, в пратюркски *sia&#341;, в тюрк. ез. saz – блато, кал, пратюркски реликт в унгарски s&#225;r – кал, също и шубрак – хръсталак, в монг. siber / sibir – гъсти храсти, избуяли до речния бряг, гъста гора, откъдето идва и названието Сибир, (Starostin, Dybo, Mudrak, 2003: 1256, 1269), туча – бронз, бронзов (Илчев, 1998: 516), древнотюрк. tu&#269; – бронз (ДТС, 1969: 584), при турска форма tun&#269; (която е по-близко до първоизточника – китайското to&#769;ng &#37509;, диал. форма thu&#331; – бронз), в карачаево-балкарски tu&#269; – алуминий (Тенишев, Сюнчев, 1989: 657), караимски tu&#269; – бронз (Баскаков, Зайонкчковски, Шапшал, 1974: 551).
Също трябва да посочим и фунъ – кръвина, глоба за кръв, дума използвана в Мрачката или Ореховска грамота на цар Иван Александър, от 1347 г. Вероятно е кумнска дума, но с източноирански произход, в авестийски vohuni, староперсийски *wahuni, съхранено в памирските езици, вахански wukhun, шугнански wikhin – кръв), също куманска дума използвана във Витошката грамота на Иван Шишман е сердар – предводител, съндък (от кипчакски sunduq, synduq, татарски казахски sandyk (Фасмер-3, 1987: 803), сукман – женска дреха без ръкави (у тоблоските татари s&#252;kman, в тюрк. езици &#269;ekman – кафтан, в румънски sugman, унгарски szokmany – връхна дреха без ръкави (БЕР-8, 2010: 561-562), сокай, сукай – женска шапка с наниз от монети и кърпа отгоре, сур – сив, в казахски sur, татарски sоrы – сив, бурч – вид пиво приготвяно в Провадийско (селата Черковна, Марковец, Кривня), думата е посочена от Райко Сефтерски, който търси погрешна «прабългарска» връзка с подобно питие приготвяно от тюркските народности в Алтай, наречено бирчо, бючуре. (Сефтерски, 1979: 73), шушони – дебели вълнени чорапи, шушляк - къса памучена (сега с изкуствени подплати) шуба, за пръв път е фиксирана в руски, украински шушун, шошон, белоруски шушун, староруски шушунъ (грам. 1612 г) – къса шуба, женска шуба, шушпан – селска горна дреха, според Фасмер думата е заета от &#353;i&#353;a – дебела памучна тъкан, уйгурска диалектна дума от района на Кашгар (Фасмер-4, 1987: 493-494), но предвид и българската форма, е очевидно че става дума за кипчакски или кумански произход, в казахски, татарски, чувашки s&#252;s, башкирски s&#252;s, s&#252;sle, тюркменски s&#252;&#253;&#252;m – влакно, къделя, влакнест, мъхест (Федотов-2, 1996: 72), учкур – връв за пристягане на гащите, думата се среща в турски, но е широко разпространена в украински, като очкур – част от облеклото на казаците, връв за стягане на гащите, руски и белоруски учкур и идва от татарското u&#269;kur, в чагатайски i&#269;kur – връв за гащите (Фасмер-4, 1987: 180), което показва, че в български вероятно идва с куманите, баю / байко – традиционно название на заека в българския фолклор (кипчакски татарски bajbaq – заек), гутер – лалугер (якутски k&#252;t&#228;r – воден плъх, k&#252;deri – вид плъх), тук трябва да сложим и бълг. диалктно (Банско) кутроман – голям заек (БЕР-3, 1986: 161), суяк – плъх, суица – мишка, в «Codex Cumanicas», sicqan – мишка (Golden, 2016), табор – военен лагер, от кипчакски, в татарски tabur – укрепление от коли, вагенбург, чагатайски tapkur – укрепление, tab&#947;ur – ограда, колчан – кутия за съхраняване на стрелите, на стрелеца с лък, от еднозначното в кипчакски kul&#269;an / kol&#269;an, козирка – навес, в древнотюркски (караханидски) k&#252;sri – ребро (ДТС, 1969: 329), тунгуски koso – пекторал (нагръдно украшение), монголски qosi&#947;u(n) – изпъкнала част, съвр. корейски kis&#239;k, средновековен корейски ki&#768;s&#239;rk – навес, крайна част на покрива (Starostin, Dybo, Mudrak, 2003: 726), в БЕР думата няма убедителна етимология, среща се и в руски но като козырь – навес над врата, покрита шейна, очевидно е от кумански произход, калпак – шапка, според БЕР е с предосмански произход (БЕР-2, 1979: 175), в кримско-татарски kаlраk – шапка и племето узи, наричано в руските летописи «черные колубки», в тюркски kаrаkаlраk, название стоящо в основата на малката съвр. тюркска народност каракалпаки, кочия – покрита кола, думата се свързва с унгарското kocsi – покрита кола, в унгарски обаче произхода е неясен, свързва се с името на областта Kocs – Коц на Рабе, провинцията Комаром-Естергом, където се произвеждали тези коли, което е несериозно като етимология, съотв. думата е с тюркски произход, в кумански koc&#269;yi – вид кола (Гаркавец, 2011: 708), монг. k&#246;ske, k&#246;sge – покрита кола, в японски koshi – покрита носилка (Starostin, Dybo, Mudrak, 2003: 711), в турски ko&#231;u – каляска, файтон (БЕР-2, 1979: 689), в древнотюркски k&#246;&#269; – движа се, пътувам, скитам, k&#246;&#269;&#252;t – номадски кон (ДТС, 1969: 311), думата кочия има широко разпространение в балканските езици и в словашки, полски, украински, което показва, че най-вероятния приносител са куманите, алаша – кон (диалектно Добруджа), Фасмер посочва староруското лоша (1305 г.), лошадь (вариант лошакъ), най-старото споменаване е в Лаврентиевския и Ипатиевския летопис - 1111 г., заето и в полски &#322;оszаk - малко татарско конче, &#322;osz&#281;, &#322;osz&#281;cia – жребче, в кримско-татарски, татарски, карачаево-балкарски аlа&#353;а – кон, думата е разпространена и в кавказките езици, приносителите са вероятно куманите, постав – хастар, сукно, покривка, среща се в румънски postav, алб. postaf – вълнен плат, и в унгарски poszt&#243; – сукно (БЕР-5, 1999: 546-547), но произхода е кипачкски, т.е. кумански, в баширски bu&#351;tau, казахски, татарски pustau > чувашки pustav – сукно, плат (Федотов-1, 1996: 451)
Reply
Шчекн Ичр Изключен
Максимално дълбоко тестван

Мнения: 179
2
Регистриран: Jan 2017
Репутация: 2
#1402-10-2021, 01:13 PM
Продължение:
Думата товар – стока, имущество се среща в руски, украински товар, староруски товаръ (1229 г.), сърбо-хърватски товар, словенски tovor, чешки, словашки tоvаr, полски towar – стока, имущество, в кипчакските езици, казахски tawar, киргизки, татарски, узбекски tovar, уйгурски tаvаr, монголски tawar, калмицки tawr – стока, собственност, при тюркменски haryt, турски, азърбайджански mal – стока, имущество. Очевидно се е разпорстранила с куманите.
Думата суват / соват се среща в български и събро-хърватски (в Посавина, т.е. Срем, Славония) и означава лятно, планинско пасище. (БЕР-7, 2010: 545-546), (Skok-3, 1973: 376) Обяснява се като неясен балкански турцизъм, но по-скоро е куманската дума sovat / suvat – хлад, хладно място, в древнтюркски so&#947;&#239;q, so&#947;uq – хлад, откъдето лятно, планниско пасище. При айлажното скотовъдство, през лятото се търсят по-хладни планински пасища. (Гаркавец, 2011: 1297, 1336), (ДТС, 1969: 507)
Думата чулок – чорап, се среща основоно в руски, но и в бълг. диал. чулка – чорап. В руски е фиксирана късно, едва в ХVІ в. и е кипчакска (куманска) заемка, в кипчакски &#269;ulgau, татарски &#269;olgau, казахски &#353;ulgau – навуи, намотавам.
Друга подобна дума е таволга (растението «Sрirаеа», или «Filip&#233;ndula» в бълг.: Блатен тъжник, Брястолистно орехче, Отвратниче, в руски е тюркска заемка – в татараски, башкирски tubyl&#947;y, киргизки tabyl&#947;a, чагатайски tabul&#947;u, койбларски, телеутски tаbуl&#947;у, турски dаруl&#947;а (Радлов), руският славист Добродомов обяви тази дума за прабългаризъм, а всъщност е с кипчакски, кумански произход в руски.
Ще посоча и рядката диалектна дума таръм, в израза «два вакли овчеря с таръм калпаци», от народна песен. Думата таръм, липсва в БЕР, единстевно я посочва П. Добрев. Разибира се неговите «кавказки» примери (лезгинското taram – красив) са неверни. (Добрев, 1995: 130) Това е куманска дума, означаваща рунтав, в татарски, башкирски, узбекски taram – сноп вълна, в останалите тюркски езици в шорски и уйгурски taram е нишка, влакно, сухожилие, и с това значение е в киргизки, ногайски, казахски, каракалпакски но във формата taramы&#353;. (Starostin, Dybo, Mudrak, 2003: 1421)
Reply
Шчекн Ичр Изключен
Максимално дълбоко тестван

Мнения: 179
2
Регистриран: Jan 2017
Репутация: 2
#1502-10-2021, 01:14 PM
Продължение:
Като интересна дума може да посочим и бъбрек. За пръв път е фиксирана в ХІІ в., като бубер&#1123;гъ – ren при животните, също тестиси (в израза «врящи в бубрек&#969;хъ похоти» (изпълнените с похот бъбреци = тестиси, вж. бълг. диал. бял бърек – тестис), в староруския превод на «Пандектите на Никон Черногорец», писани в периода 1059 – 1067 г. на гръцки език, от монаха Никон, живял в Антиохия. Освен в староруски се открива в български и в сърбо-хърватски бубрег, bubrоk, bumbreg, bubre&#382;ak, и в албански buburike (диалектно, едниствено в речника на проф. Вайганд, при албанско veshk&#235;), което П. Скок смята за заемка от сръбо-хърватски, а Ст. Младенов предлага прабългарски произход, въпреки че думата не е фиксирана в старобългарските текстове. Скок смята, че думата може би е аварска. (Skok-1, 1971: 224), (БЕР-1, 2007: 96) Ограниченото представяне в славянските езици, и липсата на тази дума в словенски и западнославянските езици, прави аварския произход малко вероятен, още повече, че в древномонг. b&#246;&#947;ere, монг. bore, boro, b&#246;&#228;r&#228;, b&#252;r&#228;, b&#363;r – бъбрек, тестис, в тунгусо-манджурски *pugi / *puki е с по-общо значение, вътрешности, стомах, коремни органи, в манджурски bo&#353;эqu, bosэqu, bosхo, евенкски bosokto, евенски bostъ – бъбрек, чувашки p&#252;re, pudege (животински бъбреци) и корейски *pur/*pul – бъбрек, тестис, в японски fuguri – тестиси, старояпонски muratwo – бъбрек. (Starostin, Dybo, Mudrak, 2003: 1101-1102) Тюркският произход на бъбрек е извън съмнение. В древнотюркски b&#246;g&#252;r (ДТС, 1969: 116), чагатайски bugrak, кумански b&#246;vr&#228;k, b&#252;vr&#228;k, ногайски b&#252;jrek, караимски b&#246;grek, bivrek, каракалпакски b&#252;jir, b&#252;jrek, тюркменски bevrek, b&#246;wrek, турски b&#246;jrek, b&#246;brek, азърбайджански b&#246;j&#252;r, b&#246;jr&#228;k, карачаево-балкарски b&#246;grek, татарски b&#252;jr&#228;k, казахски bujrek, b&#246;t&#228;k&#228; (животински бъбреци), узбекски por&#246;k, южноалтайски buirak, шорски pugruk, p&#252;&#252;rak, башкирски b&#333;er, ойратски b&#246;r&#246;k, тувински b&#252;jrek, хакаски p&#252;g&#252;rek, p&#252;rek, киргизки b&#246;jr&#246;k, уйгурски b&#246;r&#228;k, якутски b&#252;&#246;r – бъбрек. (Starostin, Dybo, Mudrak, 2003: 1101-1102) Предвид най-близката турска форма, може да се мисли, че думата е заета не точно от куманите, а от печенезите или узите, съседи на огузите в прародината си.
Reply
Шчекн Ичр Изключен
Максимално дълбоко тестван

Мнения: 179
2
Регистриран: Jan 2017
Репутация: 2
#1602-10-2021, 01:15 PM
Продължение:
Очевидно с кумански произход е и думата шейна, традиционно и невярно представяна за прабългарска. В чувашки &#351;una, &#351;ona – шейна, ски, но аналогично в казахски &#351;a&#241;&#287;&#305; – ски, &#351;ana – шейна, татарски &#269;a&#241;&#287;ы – ски, &#269;a&#241;a – шейна, киргизки &#231;ana – шейна, узбекски &#269;ang'i – ски, &#269;ana – шейна, уйгурски &#269;a&#241;&#287;u – ски, шорски &#353;anak, якутски sы&#241;ax – ски и в монг. tsana – ски, в евенкски sы&#241;ak – ски, смята се че е от якутски. (Федотов-2, 1996: 136-137), (ССТМЯ-2, 1975: 90) И в турски kayak – ски, k&#305;zak – шейна, азерски xiz&#601;k – ски, kir&#351;&#601; - шейна. Самата дума е с по-далечен угро-самодийски произход, в ненецки s&#769;&#257;n, s&#257;nn&#299;, хантийски s&#769;a&#326;&#477;w, s&#769;a&#775;n, мансийски s&#769;&#257;n&#477;w, саамски &#269;a&#770;dna&#770; – впряг за елените в шейната, саамски tsuna, ts&#363;&#326;e&#774;, мансийски &#353;on, &#353;un, унгарски sz&#225;n – шейна.
Reply
Шчекн Ичр Изключен
Максимално дълбоко тестван

Мнения: 179
2
Регистриран: Jan 2017
Репутация: 2
#1702-10-2021, 01:17 PM
Край:
Смятам, че използваният от цар Иван Асен II, термин хора – област е също куманска дума. Неслучайно тя се появява при Асеневци и не е позната в Първата българска държава. Тук трябва да посочим и неясната българска, неславянска дума хора – люде, народ, човеци, група от човеци, която българските езиковеди извеждат твърде неадекватно и изцяло от гръцкото &#967;&#969;&#961;&#953;&#972;, &#964;&#959;&#965; &#967;&#969;&#961;&#953;&#959;&#973; – село, поради липса на търсене на други податки. В съвр. език на алтайските тюрки (кумандинци, шорци), в тувински, хакаски и киргизки, думата хор (кор) hor / khor, означава народ, народните маси. Б. И. Татаринцев, предполага че това е «достатъчно древна тюркска дума». В хакаския фолклор, думата «хоорай» означава всякаква съвкупност, група от хора, цялото човечество, или тълпа, група хора събравни на едно място. (Бутанаев, 1992: 63-69), (Кызласов, 1992: 69-76) В монг. xuraah – сбор, xoroo – 1. група, район, 2. полк. (Кручкин, 2006: 576, 855) В евенкски h&#333;r – живеещи заедно, също в ТМ-езици, солонски, нанайски gur&#363;, манджурски, улчийски gurun – 1. държава, 2. народ, прамонг. g&#252;r&#252;n, монг. gurэn – държава. (ССТМЯ-1, 1975: 333, 174)
Да се надяваме, че в бъдеще, ще се намерят креативни изследователи, които ще запълнят тази важна празнина в родното езикознание.
Reply
Шчекн Ичр Изключен
Максимално дълбоко тестван

Мнения: 179
2
Регистриран: Jan 2017
Репутация: 2
#1802-10-2021, 01:23 PM
В в Унгария е направено изследване на ДНК от кумански погребения, и са установени следните мт-хаплогрупи: H, V, U, U3, JT и D, като само последната е източноевразийска. У съвр. украинци в 20% се срещат несвойствените за славяните мт-ДНК хаплогрупи М, С, D, Z, А, В, които са куманско наследство, при съвр. българи също има M, C, D, Z. (15)
Интересно е и едно изследване на мт-хаплогрупите при румънската популация. При румънците се откриват най-често срещаните азиатски хаплогрупи A, C, D, I, M и N, в ниска честота, общо 2,24%, и африканската хаплогрупа L (т.е. «славянската» L2). Екипът установява, относително по-високи честоти на азиатските хаптогрупи M и N във Влахия, Добруджа и Молдова, но не и в Трансилвания, в които липсва и хаплогрупа M. Халогрупа X, субклад Х2, присъства с най-висока честота в Трансилвания. (16)
Може да предполлагаме, че източноемразийските (азиатски) хаплогрупи са вероятно наследство от куманите и ногайските татари, тъй като преди власите да заселят Долнодунавската равнина, нейните обитатели са куманите и татарите.
----------------------
(15) Аранка Чож (Aranka Cs&#337;sz), Петер Ланго (P&#233;ter Lang&#243;), Балаш Менде (Bal&#225;zs Guszt&#225;v Mende), Атила Тюрк (Attila T&#252;rk). Археогенетические исследования на материалах Салтовской и древневенгерской культуры. Предварительный отч ет и историография археологического вопроса. СБОРНИК НАУЧНЫХ ТРУДОВ II-й Международный Мадьярский симпозиум 13-17 августа 2013 г., Ответственные редакторы С. Г. Боталов, Н. О, Иванова, Челябинск, 2013, стр. 231-241
(16) Relu Coco&#351;, Sorina Schipor, Montserrat Hervella, Petru Cianga, Roxana Popescu, Claudia B&#259;nescu, Mihai Constantinescu, Alina Martinescu, Florina Raicu. Genetic affinities among the historical provinces of Romania and Central Europe as revealed by an mtDNA analysis. BMC Genetics (2017) DOI 10.1186/s12863-017-0487-5
цитирай
3. fun1001 - .. олеле това, не е за Хуйкенда ))
28.05.2021 13:09
амма...тук си надминал себе си...
ще ми е нужна ваканцийка, френд..
дай, малко...майтапки...петък е..
бясната Панталейка, откога се облизва.даже и ревнувала.))
цитирай
4. dobrodan - А, за уикенда мисля да си направя
28.05.2021 13:43
малко шегувки с църквиците :). Имам така на сърце :) от доста време :), обаче работата сама ме намира :).
Истински ценните научни разработки не се откриват толкова лесно и не стигат до широк кръг хора.
Това е майтап на по без гащи с цял един народ; да се знае истината и никой да не му я казва такава, каквато е......
Основните шегаджии в това отношение си остават БАН. Знаят, мълчат си и гледат сеир без пари.
цитирай
5. leonleonovpom2 - Здравей, Красимире!
28.05.2021 17:09
Не съм изчел материала, вероятно ще взема отношение допълнително Сега, по два пункта
Дивен на латински означава божествен! Фаустина дива, ще рече Божествена Фаустина То и Фаустина ,ще рече Щастливка
Та самодива, вероятно означава, че тя самата има нещо божествено в себе си, не е обикновена девойка!

За Асен или Асан ще дам тълкувание Асан не е турско име , а персийско Династията на Асанидите е персийска!
И аз съм се заел със сериозен източник за Българите, написал труд за тях,близо век преди Паисий! Ползван от авторите,достъпни за Паисий !Той не е случаен летописец, учен е,считан за най- добрият на 17- ти век! Пише по поръчка на краля Слънце В неговия дворец работи!
Но всичко с времето си
Державин не случайно смята, че ползваме персийска терминология
Аз бях почти готов за името Асен с постинг Че името е , внимание, ЯСЕН Така е предадено името на реално последния Български цар, синът на Иван Александър, който му е съуправител!
Само , че в началото вероятно е изписвано като ИАСЕН
Сега внимание относно Братята ПЕТЪР ИАСЕН Ако не е употребен съюз," И"-то може да мине за такъв, нали И става само АСЕН
При френския автор е дадено наистина като Асан Тук има заиграване На френски такива думи са носовки и наистина е-то звучи като-"А"

Френският автор казва нещо много важно за Българите Че хуните, не Бълтгарите, наричали Българите оногундури Това е много показателно в две направления
Първо, че хуни и Българи не са едно и също И второ ,че името не идва от тях ,те самите не се наричат така!
Арабите ни наричат Бурджан, нали така? Тръгни по улицата и питай произвално сто човека- Кои са според всеки един от тях Бурджаните? Като пренебрегнем някои благословии и псувни ,най- много един или двама максимум, да кажат ,че това са Българите!

Хубав ден!

А и нещо пропуснато-Българските владетели си имат звание и то не е кан или хан Въпреки че кан също се вписва, като се замислим откъде идва това звание Наистина е немско, но не е кънендз!
цитирай
6. dobrodan - Здрасти, Ваньо,
28.05.2021 17:28
ако имаш предвид Сасанидите, то мога да ти напомня, че нашата дума за шаран е в езика на тюрките (и руснаците!!!) САЗАН :).
Державин, каквото и да е смятал, не е питал тюрколозите (какво кощунство само!), коя титла откъде е дошла :).
Приятелю, Ясен като име......през кой език мислиш, че е съставена думата?
Яз = записвам ;), преграждам (язовир)........ Ясата на Чингиз, например?
Има доста сложни за произнасяне гласни в стария език. В един от диалектите (не знам кой точно, наистина) звучи като есен. Руското осень е пак оттам :). Осень, но Есенин. Единствено гръцкото ясо ми е още хикс ;).
Защо мислиш, че сред хуните не е имало и български племена?
цитирай
7. dobrodan - Една също традиционна, но сериозна грешка е
28.05.2021 17:39
да смятаме, че думите teos, dios, diva са гръцки, латински и тъй нататък.
Не са. Много по-стари са. Не мога да посоча откъде се е отправил Один към Скандинавия, но гаранция ти давам, че е имал жреци диу :), дротини (дару-иди) - почти като друидите и дравидите :).

За да не съм голословен:
"О том, что Скандинавия заселялась тюркскоязычными племенами
из Азии повествуется и в «Саге об Инглингах» скальда Снорри
Стурлусона но с несколько большими подробностями: «…Земля в Азии
к востоку от Танаквисла звалась Асаландом или Асахеймом, а главный
город, который был в той стране, называли они Асгардом. И в этом
городе был хёдвинг, который звался Одином. Там было большое капище. Там существовал такой обычай, что верховных жрецов было
двенадцать. Они должны были совершать жертвоприношения и судить
людей. Их называли диями и дроттинами. Все люди должны были
служить им и оказывать им почтение. Один был великим воином и
много странствовал, и завладел многими государствами...Большой
горный хребет тянется с северо-востока на юго-запад. Он отделяет
Великую Свитьод от других стран. К югу от этих гор недалеко до
Тюркланда. Там у Одина были большие владения. "

В оригинал от Дроздов.
Диу-тата са 12 на брой. Сети се кои още са 12 на брой в християнството :):):)!
цитирай
8. leonleonovpom2 - Здравей Красимире, отново!
28.05.2021 19:03
Да, сасанидите имам предвид!
Но, Рим съществува от времето, когато е писана Илиадата- Осми век преди Христа Див, Дива ,са от неговия език , от езика на латините!
Не ми е ясно, кои народи, освен египтяни, асирийци, шумери, акади и ,финикийци безспорно, те са върхът, може да предадат нещо на римляните ?Гърците са направили именно това, присвоили са всичко от превъзхождащите ги цивилизации ,преди тях! Това си го признават!Не от диваци, от превъзхождащи ги!
От финикийците- азбуката ,мореплаването и естествено- търговията!
Ако докажеш, че и гръцкия произхожда от прототюркския, вече може да ме имаш за почитател и съюзник едновременно!

Хубава вечер!
цитирай
9. dobrodan - Ваньо, брате....................
28.05.2021 19:42
Ами Дроздов си го е написал човекът.......откога те карам да четеш? :):):)
Гърция, Рим.......

"Древнейший народ Европы, который почти во всех еропейских
языках называется греками, имеет самоназвание &#904;&#955;&#955;&#951;&#957;&#949;&#962;,582 чему в
русском языке соответствует форма ‘эллин’ или ‘эллэн’. Элементарный
семантический анализ этого термина показывает, что это не греческое, а
тюркскоязычное слово. На составные части это слово делится так: элл
ин/элл-эн. Первая составляющая элл восходит к слову элли, что в
переводе с тюркского языка означает ‘сельский’. Вторая составляющая
ин/эн – это несколько искажённое тюркскоязычное слово эн ‘род,
порода’. В буквальном переводе слово эллин/эллэн означает ‘сельский
род’ или ‘сельская порода’. Это даёт основание предпологать, что
древние греки, как минимум, имели какие-то родственные связи с
тюркскоязычными народами. В этой связи представляет интерес такое
сообщение Дионисия Галикарнасского: «Ведь они (афиняне), поделив
народ на 2 части, назвали эвпатридами тех, кто был из знатных домов и
состоятельным. И на них было возложено руководство полисом.
Сельчанами же они называли других граждан, которые участия в
общественных делах не принимали, но со временем и они были
приобщены к управлению».583
Здесь обращают на себя внимание два момента. Прежде всего, это
негреческое название состоятельных граждан из знатных домов –
эвпатриды (&#917;&#8016;&#960;&#945;&#964;&#961;&#8055;&#948;&#945;&#953;). Семантический анализ показывает, что это
было искажённое тюркскоязычное слово. На составные части его можно
разделить так: эв-патр-иды. Первая составляющая эв – это греческое
прочтение древнетюркского слова eb (эб) ‘жилище, становище’. Вторая
составляющая патр – это искажённое слово батыр с семантикой ‘отец’.
Последняя составляющая иды – это слегка искажённое древнетюркское
слово idi (иди) ‘хозяин, владелец, господин’. Исходная форма этого
названия была эббатыриди с семантикой ‘отцы-домохозяева’. Судя по
семантике, этот термин возник в очень отдалённые времена, вероятно,
ещё до создания в Греции городов. Второй, казалось бы странный
термин в данном контексте – это название «других граждан, которые
участия в общественных делах не принимали» – сельчане. Но ведь здесь
же речь идёт о горожанах, жителях полиса Афины и, кажется, не очень
понятным почему их назвали сельчанами. Ведь понятие ‘сельчане’
определяется родом занатий и жизненным укладом людей,
проживающих вне города. И тем не менее, в тексте стоит именно слово ‘сельчане’. Здесь можно предположить, что в исходном тексте было
слово ‘эллины’ и именно это тюркскоязычное слово было переведено,
как ‘сельчане’. Получается, что каждая из двух частей, на которые были
поделены жители Афин, имела тюркскоязычное название – эвпатриды
(эббатыриди) и эллины (эллэн). Следует заметить, что и название
страны – «Эллада», является тюркскоязычным. На составные части это
слово делится так: Элл-ада. Первая составляющая элл восходит к слову
элли ‘сельский’. Вторая составляющая ада – это фонетически
деформированное слово ата ‘отец’. Исходная форма названия этой
страны была Эллата (или Эллиата) с семантикой ‘Отечество сельчан’.
Здесь опять прослеживается довольно определённая связь между
древними греками и тюркским языком. Кстати, тюркскоязычное слово
эллэн является синонимом слова paganus в основном его значении –
‘сельский’.

Ако знаеш колко има написано, ще ти се доплаче :).

Ванчо бре, чети? :):):)
цитирай
10. fun1001 - етоо, лео ,това е един умен комент!! и, въпроса, ти е умен,когато, си прав, прав си ) поздрав
28.05.2021 19:52
leonleonovpom2 написа:
Да, сасанидите имам предвид!
Но, Рим съществува от времето, когато е писана Илиадата- Осми век преди Христа Див, Дива ,са от неговия език , от езика на латините!
Не ми е ясно, кои народи, освен египтяни, асирийци, шумери, акади и ,финикийци безспорно, те са върхът, може да предадат нещо на римляните ?Гърците са направили именно това, присвоили са всичко от превъзхождащите ги цивилизации ,преди тях! Това си го признават!Не от диваци, от превъзхождащи ги!
От финикийците- азбуката ,мореплаването и естествено- търговията!
Ако докажеш, че и гръцкия произхожда от прототюркския, вече може да ме имаш за почитател и съюзник едновременно!

Хубава вечер!


и аз,ще очаквам този отговор, краси..
хубава вечер и от мен...
интересен дебат, ще стане..

цитирай
11. fun1001 - !!!! браваа.ама си бърз...)
28.05.2021 19:53


"Древнейший народ Европы, который почти во всех еропейских
языках называется греками, имеет самоназвание &#904;&#955;&#955;&#951;&#957;&#949;&#962;,582 чему в
русском языке соответствует форма ‘эллин’ или ‘эллэн’. Элементарный
семантический анализ этого термина показывает, что это не греческое, а
тюркскоязычное слово. На составные части это слово делится так: элл
ин/элл-эн. Первая составляющая элл восходит к слову элли, что в
переводе с тюркского языка означает ‘сельский’.
цитирай
12. dobrodan - Сега остава да чакаме......катарзиса :).
28.05.2021 21:34
Думата е "катьi", не е еднозначна. Най-общо казано, обозначава категория, устойчивост, като...... Може да бъде прилагателно или наречие :). Дава и кореновата основа на глагола катарга........оттук до катарзис е една крачка и видимо древните гърци са я направили :).

КАТЫ

Перевод:

qat&#305;1. прил.
1) в р.з.твёрдый

2) сильный; крепкий

3) перен.упорный; ужесточённый

4) перен.строгий; резкий; суровый

5) громкий; зычный (о голосе)

6) перен.настойчивый; решительный; упорный

7) глубокий; крепкий (о сне)

2. нар.
1) в знач.крепко

2) крепко; спокойно

3) строго; резко; сурово

4) упорно; ожесточённо

&#9642; qat&#305; bil&#231;&#228;n

бот.осот полевой

&#9642; qat&#305; b&#228;&#287;&#305;rle

жестокосердный

&#9642; qat&#305; qull&#305;

требовательный; суровый
цитирай
13. leonleonovpom2 - Добре Краси!.
28.05.2021 21:37
Необясним е феноменът, прототюрки, които са дали лексиката на всички народи,да нямат собствена азбука? Ползвали са, ходжите и до днес писмеността на арабите, след това латинската, леко модифицирана Даже ,до преди няколко дни мислех чу латинското И се чете и И и Ъ Оказа се ,че това ,без точка е Ъ
Как така, нямат собствена писменост, а учат другите!

Това е все едно, да имаш учител по литература човек, който не може да пише?
Споменах го и преди, учител е човек, който задължително трябва да е по- вещ от тези, които обучава ! И то значително За да им предаде ,това, което знае! На какво ще ги учи, ако не е така?
Дадох ти примери по- горе
Как другите наричат Българите И какъв капитал може да се прави от това ? Никакъв!
Като са такива учители тюрките ,посочи ми тяхна държава в Дълбока древност, постижения в науката , в изкуството!
Или са владеели само изкуството да учат други да говорят, без да могат да пишат?
Не се сърди , но изостанали тюркски племена, от които няма и следа в периода , в който са властвали римляните, да са ги учили на слово, това противоречи нарълно с моите разбирания за наука! Защото езикът е и наука Има си правила ,по които се гради, а не е прост сбор от думи!

Хубава вечер!
цитирай
14. dobrodan - Писали са, писали са.
28.05.2021 22:06
Руническото писмо е малко особено за нас. Едва в късния си период руните придобиват определени звукови стойности. Можели са да изразят цяла дума, сричка, а като вземем предвид и широката заменяемост на гласните в различните диалекти, не им е и трябвало. Не е популярно :) сред нас, но едни надписи "тракийски" са написани с доста сложни руни, а на места виждам и гласни звуци......

Бих искал също да поясня. Тамир :) е гръцки? поет?
Сиринга...... Ас - добре, азиатец. Ир - мъж, човек.....

"Втората (в случая третата) съставяща "инг" е многозначната древнотюркска дума "in'g" , която тук може да бъде преведена като лице, външност."

Сирингата закрива голяма част от лицето на свирещия азиатец :). Пан (Бан). Фонетичен вариант на "бай".......
Не подценявай предците :):):).
Етруските според всичко докопано за тях слизат от Дон. Езикът им се е променил донякъде с времето, но се превежда през казанския татарски :) много прилично.

Ваньо? Не искам аз да те убеждавам. Искам просто да седнеш и да я прочетеш тая книга.
Няма нито един повод за притеснение. Освен всичко друго е и интересна :).
цитирай
15. mt46 - Поздрави!
28.05.2021 23:03
С интерес прочетох... Явно куманите са имали важна заслуга за възкръсването на България. И постепенно са се влели или претопили в българския народ...
цитирай
16. dobrodan - Забравих....... Ваньо,
28.05.2021 23:08
кой построи Аркаим и Гьобекли тепе.....
Има бели петна в историята на цивилизациите. Не са едно и две.
С пълна сигурност не са гърците и римляните. Аркаим не е само един град.....
цитирай
17. mt46 - ...
28.05.2021 23:36
Ами Дроздов си го е написал човекът.......откога те карам да четеш? :):):)
Гърция, Рим.......

"Древнейший народ Европы, который почти во всех еропейских
языках называется греками, имеет самоназвание &#904;&#955;&#955;&#951;&#957;&#949;&#962;,582 чему в
русском языке соответствует форма ‘эллин’ или ‘эллэн’. Элементарный
семантический анализ этого термина показывает, что это не греческое, а
тюркскоязычное слово. На составные части это слово делится так: элл
ин/элл-эн. Первая составляющая элл восходит к слову элли, что в
переводе с тюркского языка означает ‘сельский’. Вторая составляющая
ин/эн – это несколько искажённое тюркскоязычное слово эн ‘род,
порода’. В буквальном переводе слово эллин/эллэн означает ‘сельский
род’ или ‘сельская порода’...
Пак ще ти кажа, че според мен Дроздов е псевдолингвист, злоупотребява с етимологията. И прокарва пантюркска идеология...


цитирай
18. dobrodan - Марине, не знам с какво злоупотребява
29.05.2021 08:54
Дроздов и с какво не злоупотребява, но ще сметна, че не е прав тогава, когато някой го обори.
Но да го обори научно, на лингвистична основа. Книгата е на повече от десет години.
Пантюркизъм или не, в конкретния случай едва ли има особено значение.
Между другото, най-малко е писал точно за тюрките.
цитирай
19. notfun - ...не могат да те разберат! хората, са..дуални креатури..също, и двуноги))..
29.05.2021 10:21

16. dobrodan - Забравих....... Ваньо,
28.05 23:08
кой построи Аркаим и Гьобекли тепе.....
Има бели петна в историята на цивилизациите. Не са едно и две.
С пълна сигурност не са гърците и римляните. Аркаим не е само един град.....
цитирай
20. barin - Здравей, Добродане. На това&qu...
29.05.2021 22:21
Здравей, Добродане. На това"малко" ли му казваш. Написано е много за Второто Българско царство. Прочетох всичко, като ти си обяснил спорните въпроси и си подкрепил с примери.
Поздрави!
цитирай
21. dobrodan - Барин, заслугата за този научен труд не е моя :).
29.05.2021 23:36
Аз просто го намерих :). Радвам се, че го одобряваш!
цитирай
22. leonleonovpom2 - Здравей, Красимире!
04.06.2021 09:56
Никифор Фока е от сирийската династия, самият той е от Антиохия-в днешна Сирия Да се говори ,че е грък е много спорно ,само името му е гръцко- носещ победата! повтарям, династията е сирийска!-араби демек Твърди се ,че има и арменско-районът е бил заселен и с арменци!
Що се отнася до власите, в него период те не са етнос! Това са хора ,които се занимават с овцевъдство И ще ти каза защо Българите се наричат също власи Описвал съм историята Но ще добавя и нещо ново
Дюканж пише -власите на Калоян победиха рицарите- на няколко пъти Българите са имали военизирани села Когато не се воюва и през зимата армията се разпуска Но е в готовност ,при нужда да се събере отново В постоянна бойна готовност са мъжете! Реално ,във военизираните села ,те не могат да се занимават със земеделие През лятото обикновено са на походи Занимават се с овцевъдство Тази стока е преносима, лесно се премества и продава Оттам селата се наричат валашки-овчарски -Такова село е било Козичено например, Факия в Странджа Така ,че войниците се наричат валахи, в Еркеч- ваяхи
Оттам и поради занаята е дошло наименованието - власи Власи били убили Арон- братът на Самуил Пътуващи? Какви овчари може да убият брата на царя? Той има охрана Това е засада от войници!
Армията , власите са били във Влахия- днешна-дунавска Румъния По простата причина ,че районът е подходящ за овцевъдство-занаятът на войниците ни Не става за земеделие, непрекъснато се наводнява, но трева-бол
В писмото си до папата на гръцки Калоян пише че е цар на Бълтарите само Преводачът на латински грък ,добавил и благхорум- власи
А кажи ми , има ли прилика между Блъгаром и блакхорум За какво да пише власи Калоян, като става дума за войниците му?

В един постинг твой четох, за приликата между някои турски и германски думи Възможно е
Мярнах в сравненията на езиците и веспа
Не можах да отговоря тогава ,нямах време Но веспа е оса и на италиански и латински!

Хубав ден!
цитирай
23. leonleonovpom2 - Там се коментираха и падежите, б...
04.06.2021 10:07
Там се коментираха и падежите, броят в руския на падежите
Българският език е имал падежи-тези, които са в руския в момента Има и остатъци от тях до днес Кому е нужно ,например
Но е работено върху усъвършенстването на езика,в смисъл правенето му на достъпен до широките народни маси Без това да се отразява на качеството му Напротив, повишено е! Доближава се до съвършенство Този факт, съществуващите школи,в двете ни царства говорят ,че той е изначален език, другите са го приели и са поели с него по свой път
Да , от църквите идва Българският Но въпросът е защо Българският е в църквите?
Правиш аналогия с латинския Но на запад ,забравяш ли , че латинският е основен език Всички пишат на латински, французите -до 17- ти век
А, отговори си сам сега, защо е приет Българския в църквите?
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: dobrodan
Категория: История
Прочетен: 1043301
Постинги: 381
Коментари: 4984
Гласове: 4143
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031