История на "нормализацията" на хомосексуализма

 

Диагнозата "Хомосексуализъм"

Кристъл Р. Вонхолд

Из книгата "Човек и пол. Хомосексуализмът и пътят за преодоляването му", 1998 г.
Превод от: http://www.overcoming-x.ru/site/therapy1


 

В писмото, което наскоро беше публикувано в списанието, издавано от Немската църква, става въпрос за това, че Световната здравна организация (СЗО) премахва думата „хомосексуализъм” от своя „списък с болести”. Авторът на писмото посочва, че хомосексуализмът и хомосексуалността вече се считат за „нормални”. През 1992 г. СЗО действително изключва „хомосексуализма” от списъка с диагнозите. Постъпвайки така обаче, тя просто следва Американската психиатрична асоциация (АПА), която вече е извадила хомосексуализма от своя „Справочник по диагностика и статистика” (DSM), тоест от списъка с психологическите разстройства.


За да можем, по-добре да разберем действията на АПА, трябва да се върнем назад към политическата обстановка на 60-те и 70-те години на 20-ти век. По това време са поставени под съмнение всички традиционни ценности и убеждения. Това е период на бунт срещу всички авторитети. Младите хора не искат повече да вярват на „специалистите и експертите”. Приемани са само чувствата, субективните и лични емоции. Главният лозунг е: „Ти си това, което чувстваш” и „ако не се оставиш на своите чувства, ти ще предадеш себе си и ще се разболееш”.


В тази атмосфера малка група от радикално настроени американски хомосексуалисти стартира политическа кампания за признаване на хомосексуализма за нормален алтернативен начин на живот. „Аз съм хомосексуалист и съм щастлив от това” – това е техният основен девиз.


На практика те успяват да извоюват победа в комисията, занимаваща се с преразглеждането на „Справочника по диагностика и статистика” на АПА. В кратко изслушване, предшестващо взимането на решение, те обвиняват ортодоксално настроените психиатри във „фройдистко” пристрастие.


Под заглавието „Нито научно, нито демократично” Джефри Сатиноувър събира основните материали за механизма, чрез който АПА приема решението за премахване на хомосексуализма от своя списък със сексуални разстройства.


През 1963 г. Нюйоркската медицинска академия поръчва на своята Комисия по обществено здраве да подготви доклад по въпроса за хомосексуализма, тъй като хомосексуалното поведение по това време става все по-разпространено. Комисията стига до следните изводи:


Хомосексуалността действително е болест. Хомосексуалистът е индивид с нарушения в емоционалната сфера, неспособен да формира нормални хетеросексуални взаимоотношения.


Освен това в доклада е упоменато още, че:


Някои хомосексуалисти излизат извън границите на чисто защитната позиция и се залавят да доказват, че това отклонение е желателен, благороден и предпочитан стил на живот.


… Под влиянието на политиката, а не на научни доказателства, АПА гласува за признаването на хомосексуализма като нормално явление. С това се съгласяват дори симпатизантите на решението. Роналд Байер, който по това време е член на институт Хейстингс, описва как през 1970 г. лидерите на движението на хомосексуалистите планират „систематични действия, насочени към възпрепятстването на ежегодните заседания на АПА”. Те защитават законосъобразността на тези „действия”, основавайки се на твърдението, че АПА представлява „психиатрия като социална институция”, а не като сфера на научните интереси на професионалистите.


На заседание през 1970 г. Ървинг Бибер, известен психоаналитик и психиатър, представя доклад за „хомосексуалността и транссексуализма” и бива подложен на остра критика:


Опитите на Бибер да обясни своята позиция…са посрещнати от оскърбителен смях…Един от критиците му казва…


„Прочетох книгата ви, доктор Бибер и ако в нея се говореше за чернокожите така, както за хомосексуалистите, вас биха ви изкормили и разчленили, както заслужавате”.


Възприетата тактика има успех. Отстъпвайки под оказания им натиск, организаторите на следващата конференция на АПА през 1971 г. се съгласяват да създадат комисия не по хомосексуализма, а от хомосексуалисти. Председателят на програмата е предупреден с осуетяване на заседанията на всички секции от страна на гей-активистите, ако съставът на комисията не бъде одобрен.


Но комисията се оказва недостатъчна за гей-активистите. Байер продължава с разказа си нататък:


Въпреки съгласието с това да бъде позволено на хомосексуалисти сами да формират състава на комисията на конференцията през 1971 г. , гей-активистите във Вашингтон решават, че трябва да нанесат още един удар по психиатрията…Твърде плавен преход…би лишил движението от главното му оръжие – заплахата за безредици. Те се обръщат към Фронта за освобождение на хомосексуалистите с призива да бъде проведена демонстрация през май 1971 г. Заедно с ръководството на фронта те внимателно разработват стратегията за организирането на безредиците, фокусирайки се върху най-дребните детайли.


На 3-ти май протестиращите психиатри щурмуват срещата на избрани представители на тяхната професия. Те взимат микрофона и го предават на гей-активист, който провъзгласява:


Психиатрията е враждебно настроена и води против нас безжалостна война на изтребление. Можете да считате това за обявяване на война срещу вас…Ние изцяло отхвърляме вашата власт над нас.


Никой не възразява. След това тези активисти се появяват пред Комисията по терминология на АПА. Нейният председател изказва предположението, че е възможно, хомосексуалното поведение да не е признак на психично разстройство и че в „Справочника по диагностика и статистика” този нов подход към проблема задължително трябва да бъде отразен.


Когато през 1973 г. Комисията се събира на официално заседание по този въпрос, при закрити врата бива прието предварително изработено решение.


На първия етап АПА решава, че в бъдеще диагнозата „хомосексуалност” трябва да се поставя само в случаите на „егодистонически” хомосексуализъм, тоест когато хомосексуалната ориентация води до „видимо” страдание на пациента. Ако пациентът от своя страна се чувства нормално с тази си сексуална ориентация, то вече се счита за недопустимо да му бъде сложена диагнозата „хомосексуалист”. Критерият на субективния психологически стил заменя обективната оценка на специалистите. В допълнение, е изкривен основният принцип на психоанализата, който гласи, че невротикът, чувстващ се неуютно в своето състояние, е по-здрав от онзи невротик, който не осъзнава своето заболяване: „Ако не се чувствам невротик, значи не съм такъв”.


На втория етап думата „хомосексуализъм” и „хомосексуалност” биват напълно премахнати от Справочника, защото, както е обяснено в коментар към 10-тото му издание, тази диагноза е призната за „дискриминираща”.


През 1973 г. , както в днешни дни, не е имало никакви научни аргументи и клинични доказателства, които биха могли да оправдаят такава промяна в позицията по отношение на хомосексуализма.


Трябва да се отбележи, че решението на АПА за изключване на „хомосексуализма” от списъка с диагнозите донася немалко неприятности на тези, които искат да преодолеят своята сексуална ориентация (например, защото мечтаят за семейство и деца). Проблемът за хомосексуалността изчезва от дневния ред на конференции и симпозиуми, а невежеството по отношение на това, което в действителност представлява хомосексуалната ориентация, нараства.


През 1978 г., 5 години след решението на АПА, бива проведено гласуване сред 10 000 американски психиатри, членове на АПА. 68 % от попълнилите анкетата все още смятат хомосексуалността за психологическо разстройство.


В днешно време на дискриминация са подложени тези, които желаят да се освободят от своята хомосексуална ориентация, защото, от една страна, те не искат да потискат своите чувства, а от друга – виждат, че хомосексуалният начин на живот не съответства на техните основни ценности и представа за пълноценен живот.


Сега, когато са изминали 20 години, ние виждаме една още по-тревожна промяна. Джоузеф Николози пише в своята статия „Педофилията не винаги е психическо разстройство?”:


В последното издание на „Справочника по диагностика и статистика” на АПА виждаме тревожна промяна в отношението на определението за педофилия. Съгласно DSM-IV човек вече не се счита за педофил, ако има склонност към деца или си фантазира за интимен контакт с тях. Той се смята за педофил само в онзи случай, когато осъзнава, че постъпва лошо и изпитва безпокойство от това или ако педофилията възпрепятства неговия нормален живот.


Джефри Сатиноувър коментира: „Действията при издаването на Справочника през 1994 г. (DSM-IV), поразително напомнят онова, което се случи през 70-те години на 20-ти век в отношението към хомосексуалността. Напълно се променят използвани от много време определения на всички парафилии полови (извращения). Днес, за да бъде признато, че човек страда от парафилия (тук се включват още садомазохизъм, скопофилия, ексхибиционизъм, педофилия), DSM изисква, в допълнение към наличието на тези влечения и действия, неговите фантазии, сексуални импулси или постъпки да причиняват „клинически значими преживявания или влошаване на изпълняване на неговите функции в социалната, професионалната или в други области на живота му”. С други думи, ако човек, встъпващ в сексуални отношения с деца и правещ това без всякакви угризения на съвестта, не страда от нарушаване на функционирането на други области от своя живот, то той не може да бъде признат за педофил, нуждаещ се от лечение… ”


Психоанализата възниква на светска почва в западната култура и се базира на юдейско-християнската представа за „нормално” и „ненормално” поведение. Психоаналитиците по някакъв начин са искали да се освободят от понятието „нравственост” и класифицирали морално неприемливите и социално нежелателни видове поведение като „болести” или като „нравствени дефекти”, като например нарцисизъм или хомосексуализъм. Но по времето на сексуалната и културна революция през 60-те определени политически активни групи заявяват на висок глас, че хомосексуализмът вече не е нежелателен, а напротив, е желана форма на поведение и че не отделният човек е „болен”, а по-скоро трябва да се смята, че обществото е „болно”. Тогава във връзка с всички тези събития психоаналитичния термин „болест” се превръща в още по-неясно понятие.


Вместо да следва АПА и да изкарва хомосексуализма от списъка с диагнозите, СЗО е могла да проведе първото и решаващо, реално изследване на общественото приемане на хомосексуалния начин на живот и да анализира наличните медицински факти. От гледна точка на медицината този стил на живот по никакъв начин не може да се приеме за „желателен”. Той бива съпровождан, не говорим дори за СПИН, от много други сериозни заболявания, оказващи влияние не само на отделния човек, но и на обществото като цяло. 




 

 

 

що за измислици премислици!!

да, и масоните управляват света, и те са всъщност извънземни, е, не де, тоест чеда на дявола...ъъъ, или нещо от тоя сорт. пише си,.бе, има го всичко в интернет документирано.

ГОЛЯМАТА СВЕТОВНА КОНСПИРАЦИЯ НА УЧЕНИТЕ В ЦЯЛ СВЯТ ДА ПРИЗНАЯТ ГЕЙОВЕТЕ - ТЯХНАТА ВИСША ЦЕЛ.В ЖИВОТА: УНИЩОЖАВАНЕ НА СОБДТВЕНИЯ ВИД.
доооообре