България се включва в гигантската битка за един по-добър свят без империи и колонии

            Едно знаменателно събитие беляза последните няколко дни – светът се сбогува с лидера на Боливарската революция Уго Чавес, в присъствието на 30 държавни глави и 55 правителствени делегации. Пред ковчега на починалия венецуелски президент само в първите дни се поклониха над 2 млн. венецуелци, а всенародната скръб по приятеля на бедните и угнетените напомни за настроенията след смъртта на аржентинката Ева Перон – удивителната жена, впрегнала всичките си сили в борбата с бедността, за която се говори, че без страх слагала ръце в раните на прокажени и целувала сифилистици. Няма как да не се запитаме: що за хора са това? Откъде е тази свръхчовешка сила, тази месианска отдаденост, това състрадание, напомнящи ни за земната мисия на Христа и неговите апостоли? Какво е това място, съчетаващо в една взривоопасна смес темперамента на индианските цивилизации, религиозния патос на конкистадорите с католическия кръст и окървавения меч и радикализма на Боливар, Че Гевара и Фидел? Вече половин век Южна Америка е обхваната от перманентна революция. Революция срещу колониалната зависимост от кървави империи и чужди корпорации, революция за достойно място под слънцето. Революция като „борба до смърт между бъдещето и миналото”, по думите на Кастро. Днес този континент е жив, той е пълен с енергия. На фона на Латинска Америка нашата Европа стои като мрачен колос – заспал, скучен, потънал в безвремие. Но признак ли е това за „деменцията” на Стария континент и за изчерпването на нашия свят, дошло ли е наистина времето европейските цивилизации да направят място на настъпващия ислям, както предричат мнозина пророци на Апокалипсиса? Може би пък има някаква надежда инерцията на цивилизационния упадък да бъде спряна, кой знае. Впрочем, допреди едно-две десетилетия едва ли някой е подозирал, че народите на Латинска Америка ще си върнат свободата след векове на колониален геноцид, чуждо потисничество и експлоатация. А днес това вече е факт. Днес напр. всеки трябва да се съобразява с икономическия гигант Бразилия. Емблематичен пък бе начинът, по който Аржентина –  пример за неолиберални „стабилност” и „възход”, се измъкна от затвора на МВФ в хода на кризата през 1999-2002, когато отказа да слуша директивите на международния финансов елит, девалвира валутата си, замрази плащанията по дълга, прогони инвеститорите и реконструира из основи своята икономика. Няма как да подминем и безкомпромисния акт на еквадорския президент Рафаел Кореа, който през 2008 едностранно анулира колосалния дълг на страната, за изплащането на лихвите по който отиваше една четвърт от държавния бюджет. Последва изгонването на американските корпорации, окупирали банановата индустрия, заради „робовладелчество и престъпления срещу човечеството”, а кредиторите и експлоататорите бяха до един разгромени в съда. Същински кошмар за колонизаторите обаче бе президентът Чавес, който върна на венецуелците природните богатства на страната с най-големи залежи на петрол в света.

Днес паралелите между Европа и Латинска Америка са по-актуални отвсякога, само че Латинска Америка отпреди 50-60-100 години. Какво се случва в нашия свят? Преди двайсетина години рухна един двуполюсен модел, чиито паритет поддържаше мира на Стария континент. Срина се създаденият и финансиран от капиталистически корпорации с цел ликвидиране на пазарните конкуренти социалистически лагер. Последва разграбването на победените в Студената война: ГДР – десетата икономическа сила в света през 1989, бе разпродадена от една-единствена фирма – „Treuhand”, изсмукана от западногерманския капитал с цел ликвидацията на евентуална пазарна конкуренция и превърната в жалък придатък на Запада. Русия бе докарана на ръба на териториалния разпад вследствие на „шоковата терапия”, а България бе подложена на същински геноцид в рамките на действащия и сега план „Ран – Ът”, който постановяваше последователното ликвидиране на селското стопанство, индустрията и високите технологии и превръщането на страната ни в нещо като Куба отпреди 1959 – евтина туристическа дестинация за колонизаторите, развъдник на престъпност с корумпирана, сраснала се с мафията колониална администрация, и полуграмотен обслужващ персонал, лишен от основни човешки права, като достоен труд, достъпно образование и здравеопазване.

Историята обаче не свършва тук – на хоризонта се появи наивният мираж за „Царството Небесно на земята”, в което ще има „единство в многообразието”, солидарност и справедливост за онеправданите, и от което ще потекат реки от мед и мляко: появи се Европейският съюз. Империята с център Брюксел, претендираща да е глобален играч и съперник на САЩ, Русия и Китай, се превърна в бюрократичен мастодонт, изцяло подчинен на Вашингтон, който е по-загрижен за собственото си оцеляване, отколкото за интереса на 500-те млн. граждани на ЕС. Изначалните идеи, заложени от „бащите-основатели” на съюза, обаче се изпълняват с фанатичен плам: сред тях са борбата с християнството и ликвидирането на националните държави, превръщането им в 27 колонии на една империя, която пък сама по себе си се явява някаква мегаколония на „атлантическите партньори” отвъд океана. Както е казал Жан Моне, „европейците трябва да бъдат поведени към супердържава, без да съзнават какво точно се случва с тях”. За целта бе пожертвана демокрацията като пречка и опасност пред осъществяването на европейската мечта. И въпреки че Брюкселската империя ставаше все по-силна и по-силна с хилядите директиви, препоръки, санкции и забрани, тя се оказа колос на глинени крака в неумението си да реши едновременно различните проблеми на 27-те различни народи. Ето защо, за да оцелее в условията на тежката финансово-икономическа криза, евровърхушката се оказа принудена да принесе в жертва на пазарните фундаменталисти най-уязвимите страни от т.нар. южна периферия: Португалия, Испания, Италия и Гърция. Сценарият ни е болезнено познат: финансови рестрикции, масови приватизации, милиони нови безработни, скок на самоубийствата и масова eмиграция. Неочаквано за „спасителите” на закъсалите страни обаче, оказа се, че Европа не е за отписване и все още е способна да роди свои собствени съпротивителни движения. На погребението на Чавес в Каракас присъстваше Алексис Ципрас – един нашумял напоследък млад политик, който превърна гръцката формация СИРИЗА от маргинална коалиция с 4-процентна подкрепа в единен обществен фронт на 27 % от гърците. Преодолял левичарския догматизъм, след поредица от срещи в Бразилия и Аржентина, днес той се заканва да извади страната от спиралата на смъртта, като прекрати приватизациите и преразгледа дълга. За разследването му вече е сформиран експертен екип, по примера на Еквадор – нужно е само патриотичните сили да дойдат на власт. Противно на очакванията и на изостреното социално напрежение, изливащо се в коктейлите „Молотов” по партийни централи и домове на журналисти, тройното правителство в Гърция обаче не пада от власт. Залозите както за евроелита, така и за наднационалната финансова олигархия са прекалено големи. Когато обаче определени послушни правителства станат ненужни, те с лекота биват заменяни от неизбрани от никого аполитични и безлични „технократи”, като Пападимос в Гърция и Монти в Италия. Последният пример за такъв безкръвен латиноамерикански преврат бе фамозната оставка на Борисов, който, инструктиран да опази монополите и колониалния модел у нас, отстъпи креслото на „експерта” Марин Райков.

Напоследък обаче една друга страна от „периферията” на Европа попадна под светлините на прожекторите: абдикацията на римския папа като че ли остана в сянката на мощния трус, който понесе политическата система на Италия. Безидейните „леви” и „десни”, докарали страната до ръба на пропастта, претърпяха колосални загуби на фона на един феномен – Движението за национално освобождение „Пет звезди”, което в изборната нощ на 25 февруари се оказа най-голямата партия с 25,5 %. Неговият лидер – комика Бепе Грило, обяви пълен бойкот на медиите и с устрема на проповедник събра милиони по площадите на италианските градове. Почеркът му, темпераментът му са типично италиански. Исканията: истинска демокрация, излизане от капана на еврозоната, борба с извращенията на капитализма – свръхконсумацията и неоколониализма. Предсрочните избори и пълният обрат там са въпрос на време.

Най-неочаквано за всички обаче, българите също се събудиха. Социалните протести, избухнали през последните седмици у нас, не са някаква наша особеност, нито пък проблемите ни са някаква наша си специфика, напротив. Българският народ може би още не осъзнава, че се включи активно в световната борба за национална независимост и социална справедливост в противовес на либералната глобализация, на неолиберализма и колониализма. Именно у нас обаче се разгърна най-силно отчаяният сценарий на олигархията да подмени недоволството, да го превърне в гняв на отчаянието, а не в градивна сила за промяна. Алтернативните политици биват обявавани от пропагандата едновременно за „комунисти” и „фашисти”, докато съмнителни и непрозрачни граждански организации се опитват да яхнат протестите. Никой не знае кой, как и защо ги финансира. Днес те претендират за властта. Внушават ни, че политиката е мръсна дума, че нищо не бива да се „политизира”, че парламентът бил излишен, че конституцията трябва да се гори, а партиите – да се забранят. Мечтаят демокрацията като система на реда и законността да отстъпи място на хаоса, желан от глобалистките движения на „Анонимните”, „Окупирай Уолстрийт” и т.н. Нищо, че зад тях стоят олигарси като Сорос. Не беше случайна и аферата „Уикилийкс”, която изкара на светло мръсните тайни на правителствата, но не и на корпорациите. Целта става все по-ясна: националните държави, легитимните правителства и патриотичните сили трябва да бъдат отслабени и компрометирани, защото единствено те могат да окажат съпротива на наднационалните компании. Дали този план ще успее, само времето ще покаже.

Обратното броене за цялата система, довела света на ръба на унищожението, обаче вече започна. Тя е обречена, защото всички ценности в нея са преобърнати и изродени в тяхната противоположност – пропагандаторите й говорят за мир, а водят империалистически войни за ресурси по цялата планета. А „кога рекат: мир и безопасност, тогава внезапно ще ги постигне гибел”, по думите на св. ап. Павел. Демокрацията пък отдавна е фасадна и декоративна, прикриваща факта, че в почти всички страни управляват не народите, а богатите елити. Правдата е превърната в беззаконие от самозвани съдници в различни трибунали. Обещанието за мирен свят, за солидарност на силните със слабите се оказа измама, изродила се в дивашки неоколониализъм. Капитализъм, свободен пазар и конкуренция също отдавна не съществуват. Днес има монопол във всички крупни сектори, а 80 % от световната икономика е в ръцете на 500 глобални предприятия. Дебатите между „дясното”, „центъра” и „лявото” в политиката отдавна са дебати между консервативните либерали, либералните либерали и радикалните либерали. Втълпява ни се антисоциалното и антихуманно схващане, че всеки има своята истина, че лудите, убийците и грешниците са „различни” и „неразбрани”, и че злото също има своето място в този свят на безграничен плурализъм и морален релативизъм. Една утопия, хиляди пъти по-страшна от всички досега. Водещи ценности в този либерален рай са егоизмът, алчността, порокът, а целта е само една – постигането на лично щастие. Понятия като „Бог”, „Родина”, „семейство” са най-малкото неуместни с оглед на политическата коректност. Оказва се, че днес единственото разграничение може да бъде между нормалността и лудостта като проекция на изначалния сблъсък между Доброто и Злото. И този конфликт става все по-интензивен в днешния свят, в който, за изненада на либералите, все още са останали нормални хора. Алтернативата се състои във възстановяването на демокрацията, на законноста, на мира между народите, на обществения контрол в икономиката. Нормалността в лявото и дясното мислене като територия на свободата, солидарността и справедливостта днес формира идейно освободителните движения, които набират сила и в Европа. А такова движение си имаме и у нас. Днес АТАКА има всичките шансове да се превърне в българската СИРИЗА, в българските „Пет звезди”. Това обаче няма да е достатъчно, за да си върнем България. Задачите пред българския национализъм днес са много различни от тези в началото на ХХ в. Изправени пред заплахата на либералната глобализация, сами не можем да се преборим. Системата може да бъде съборена само с общите координирани усилия на много народи. Eдин пример е достатъчно красноречив, и той отново е от Латинска Америка: след като Еквадор анулира дълга си, МВФ изтри страната от списъка на цивилизованите нации, а Буш заплаши с интервенция. В този момент подкрепата на Венецуела, Бразилия и Аржентина, изразяваща се в доставката на суровини и храни от първа необходимост, изигра ключова роля за оцеляването и за победата на малката бананова република. Ето защо днес се нуждаем от нова парадигма – донякъде парадоксална, защото, за да изпълнят мисията си, националните движения трябва да се „интернационализират”, да търсят стратегически съюзници сред другите народи. И макар всяко едно от тези движения да е уникално и специфично само по себе си, задачата и целта е една и съща: постигането на един по-добър свят. Дали ще успеем? Не зная. Знам само едно – възмездие за враговете на човешкия род ще има. Както веднъж бе възкликнал самият Чавес, в крайна сметка „ще дойде онзи Атила, когото не ще успеете да пречукате, и ще поиска сметка от всички вас – за всички нас”.

Георги Сенгалевич 

В. “Атака”, бр. 58 / 15-21 март