Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.01.2013 15:29 - Няколко стихотворения от Недялко Йорданов
Автор: chernotopero Категория: Поезия   
Прочетен: 11188 Коментари: 0 Гласове:
0



Като съм казала, че блогът ми ще бъде литературен, ще си удържа на думата. Историята на този пост трябва да се търси още по Коледа, когато подарих на майка си сборника „70 стихотворения” на Недялко Йорданов, който тя много харесва и цени. Все пак от човек, който обявява редица наши класици за откачалки, това е голямо признание (: Така се получи обаче, че тя е твърде заета и още не е чела нищо. И така книгата си остана в стаята ми, където тя я остави. Досещате се накъде бия, нали? От 70-те стихотворения, подбрани лично от съпругата на поета – Ивана, аз избрах 7 (сакрално число), които да постна. За да насоча ценителите към останалите 63 и да се застраховам от обвинения в злоупотреби с авторско право, пак ви посочвам книгата – „Недялко Йорданов - 70 стихотворения”, избрани от Ивана Джеджева. Илюстрациите са на Михаил Тонев, издателството е „Труд и право”, а цената – 18 лв. http://www.book.store.bg/p38930/70-stihotvorenia-nedialko-jordanov.html   Изповед   Аз исках всичко да ти взема и всичко да ти дам. Не трябва никога в живота човек да бъде сам.   Човек живее, за да пее, да не изпитва страх, да бъде винаги сред хора и да умре сред тях.   Не бива той да е без близък, без топъл дом, но знам – в нещастието само трябва човек да бъде сам.   Човек живее, за да пее, да не изпитва страх. Защо тогава да отнемеш безгрижния му смях?   Аз няма нищо да ти взема и нищо да ти дам. В нещастието само трябва човек да бъде сам.   1959   Неочаквано настроение   Запомни тази нощ! Тази нощ беше пълна със юли. Тази нощ в този малък, почти неочакван хотел. Тази стая със прашната лампа, с перденцата тюлени. Този трик с трите стари лагла – и банален, и смел.   Беше тихо съвсем – с дъх на дъжд и на нещо зелено. Вън, на пръсти, слухтеше градчето зад тъмния джам. Запомни тази нощ и лицето си, странно смутено, и тавана над теб – мълчалив, четвъртит и голям.   Колко чудно наистина – да откриеш, че имат пак смисъл позабравени вече, романтични, познати неща, за които, хе! някога там, преди време, си писал и си скитал и даже си плакал самотен в нощта.   Запомни тази нощ! Поздрави я! Кажи й : „Почакай. Не си тръгвай така, а добра, повторима бъди. Идва утрото. Скрий се на моето куфарче в мрака, за да идваш понякога с дъх на дъжд, с дъх на скрити звезди.”   И вземи тази нощ. Открадни я. Хвани я, когато като плаха жонгльорка тя се люшне по светлата тел, за да знаеш, че пак по кафявия път на земята тя ще дойде при теб в един град, в един малък хотел.   1966   Здравей, аз!                           На Николай Аврамов   От себе си не си отивай, със себе си живей. Хей, Аз – за твойта съпротива към моя свят – здравей!   Здравей, усмивка на лицето, за твоята тъга. Ще крачим двама общо взето със тебе все така.   Тя си отива по-щастлива – това го проумей. От себе си не си отивай, със себе си живей.   Сложи картини на стената, две чаши извади, налей коняк, изпий едната и пода измети.   Легни си вечерта със свойта внезапна самота и чакай себе си да дойдеш от бялата врата,   за да прошепнеш мълчаливо на себе си : Здравей! От себе си не си отивай, със себе си живей.   1968   Епилог   Във дни на тягостни провали... И след това... и след това... едва ли някой ще запали изтляващите ми слова, едва ли някой ще погали сивеещата ми глава върху снишените спирали на уморената трева –   освен изтръпналите пръсти на твойте сигурни ръце с необходимото присъствие по сгърченото ми лице, с търпението си предишно към мене – озлобен и лош – когато като ястреб хищно се спусне ненадейна нощ.   Тогава... Може би тогава, далеч от всяка суета, аз влизам в частната държава на най-природните неща и по прозореца ми прашен почуква пак добрият клон на твоето дърво, безстрашно пред конюнктурния сезон.   Защото просто нямат смисъл ( при краткия ни земен срок – такъв, какъвто е орисал несъществуващият Бог ) съмнения, интриги, нерви, борба за слава и за власт пред синкавия епидермис на старото небе над нас.   1979   Химн ІІ   Размахнатите ми юмруци срещу връхлитащото време все по-безпомощно увисват в непробиваемия въздух. Не се предавай, Дух! Укрепвай, болнаво Тяло! Дръж се, Мозък! Сърце, тренирай своя ритъм! И ти, Надежда, стискай палци.   Това, което не постигна, ще го постигнеш. Има време. Не е далече – два-три месеца напред, нагоре и надолу. Посоките са три. Четвърта – назад, едва ли е възможна и затова не съжалявай за прехвърчалото край тебе.   Мъжествен Оптимизъм, хайде, сграбчи Умората безстрастна, коремът й за се изопне, зърната й да се изострят и оплоди със груби ласки пресъхналата й утроба, за да зачене нова Мисъл, сестра на първата ти Младост.   Очи, върнете си отново зеления си далтонизъм. Пресичайте на забранено, Крака, изтръпнали от ужас. Кръстовището на Въпроса гъмжи от рискове. Не чакай да светне сам автоматично на Отговора светофара.   Труд, затъркаляй своя камък по стръмния наклон нагоре и да изпукат твойте мишци, да блесне потната ти риза. Върни рапирата си, Чест! Тръгни, макар с промушен хълбок, средновековно непреклонна към пребледнелия Компромис.   Ликувай, Болка, че те има! Че движиш гневните си пръсти по хлъзгавия гриф от нерви и късаш острите им струни. Спомни си гамата, Любов! И ти, о, Грях, певец неистов, импровизирай с цяло гърло мелодията на Живота.   1982   Репетиция   Отхапвам лекомислено и гладно от залъка на всеки божи ден. Живея с всички сили, безпощадно, живота, който ми е подарен.   Дали случайно или по програма? Един-единствен – кратък, страшен, мил – живота, който с много страх на двама, на мойте синове съм подарил.   Животът – това малко, топло чудо, пулсиращо във моите гърди. Животът – тази сляпа пеперуда в прозорците на светлите звезди.   Животът – тази крехка, бяла птица, опряла клон в небесната врата. Животът – тази кратка репетиция за дългия спектакъл пред смъртта.   1986   Вяра               „ ... като ранена в сърцето пантера”                                                ( Вапцаров )   Е, доживяхме... И какво? Това ли беше, Боже мили! Омраза пъпли в наште жили след краткото ни тържество.   Е, доживяхме го. Без кръв. Без жертви... Но нима сме други? Суетност. Минали заслуги. И битки кой да бъде пръв.   С крака по голия корем как тъпчем в бясна надпревара трупа на старата си вяра, а нова нямаме съвсем.   Едва ли ще я създадем. Нали предците със създали наивните ни идеали. – За тях без малко да умрем.   Ти, който беше сляп и глух и се спотайваше до вчера – одра ранената пантера и ходиш с нейния кожух.   А аз, обезверен и слаб, дори не мога да си върна поне пшениченото зърно, за да омеся своя хляб.   18 януари 1990      



Гласувай:
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: chernotopero
Категория: Други
Прочетен: 84996
Постинги: 36
Коментари: 18
Гласове: 30
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031