..И заради това,Ванче.

Някога,когато още нямах представа за тези неща,го отдавах на слабост.Мислех си,че е нещо,на което трябва да се науча – как да не ме интересува какво мислят за мен,как да не се доверявам прекалено много и как да не очаквам всички да са като мен.Разбира се,от това сама да забравя какво съм си говорила по-лесно няма.И забравях.Днес, когато достатъчно хора ми обърнаха гръб,ме е страх да си мисля какво ли е наистина отношението на хората,които обичам,кои ли са нещата,които не могат да ми кажат в лицето,колко ли далеч биха стигнали за мен.Стигам до заключението,че  е по-добре да живея в заблуда,иначе много стени биха ми се срутили.По-добре да не зная.Стига ми да имам прегръдките,да имам усмивките,да имам топлите им думи, стига ми да живея с убеждението,че това е самата истина.Съмнението в мен винаги ще го има,и то ще ме поддържа,ако рухне всичко – то ще ми каже :‘‘Аз си знаех“ и няма да ме остави дълго с  ножа в гърба.Но работата е там,че мен това ме държи жива, защото аз много,много исках любов,и като не можах да я събера тогава,събирам си сега.И несъзнателно се държа добре с всички,несъзнателно не влизам в конфликти и искам всички да ме харесат,поне до момента,в който разбера,че не си заслужават и не обърна другия край.Но аз имам нужда от тази любов и се старая да я заслужа.

И не само.

Най-простата причина е,че аз обичам себе си.

Ти не обичаш себе си и не вярваш в това,което ми казваш,иначе нямаше да ме убеждаваш така настоятелно.

…мен или себе си?

Не е в теб вината,че е нямало кой да те научи,но е твоя вина,че не се учиш сама.Че очите ти са в мимолетните неща,че признанието за теб има само материални измерения,и че всичко е такова,каквото го виждаш.

„Реагираш съвсем по детски!“

…И така ще правя занапред.Защото истината е ,че много рядко нещо те спира: да правиш каквото искаш,да кажеш каквото искаш,да бъдеш където искаш.За всичко има начини.Но ние така сме вградили това „трябва“ в живота си,че това си е чисто наслаждение,да се изтезаваш и самонаказваш като правиш това,‘‘което трябва‘‘.

Да.Но точно сега поисках да си тръгна.

И ти няма да ме спреш.Няма да се унижаваш.На мен това ми е ясно като бял ден. Все пак един мъж като теб се унижава само пред жената,в която е влюбен.С която вчера сте се скарали за първи път и ти си й се извинил романтично.Макар че не си бил виновен.С която още нищо не си преживял и на която ужасно много искаш да се харесаш.Която искаш да спечелиш…А не за такава,която отдавна вече си спечелил.

С теб научих толкова много неща,че както и при всички останали,от които ми е останала малко горчилка,ще си спомням главно урока.Научих се най- вече да се ценя. Опознах се и разбрах в какво съм грешала,каква съм и каква не.Научих се да издигам въздушни кули пред думите ти и да ми е все едно защо го казваш,защото не е  вярно. Времето,в което разсъждавах над всяка дума и търсех смисъл отмина.Затова,по детски,аз не чувам това,което ми говориш.Аз се познавам.И нямам нужда от обвинения,тъй като в това си върша перфектно работата.Искам само любов. Аз самата само това мога да дам.

…“до теб,за да ти припомня.“

Всъщност,най-хубавото в това да си добър е,че не искаш да уязвиш другите заради своите болки и несполуки,независимо кой ти ги е причинил.Аз се старая и не правя това.Болно ми е,че някой,който обичам толкова много,ще ми се изсмее и ще ме погледне все едно съм най-голямата фантазьорка.Че макар и невярвайки,не би ми пожелал и половината от това щастие,само защото светът е циничен и аз не бива да се заблуждавам за това.Само че аз нямам заблуди относно вашия свят.Просто не разбирам какво пречи моя.И защо е толкова трудно просто да подкрепиш,да се усмихнеш на някого и да му кажеш:‘‘Ти можеш.Аз съм с теб“.Вместо да се учиш как да правиш всичко сам и да очакваш това от другите…Е,аз пък съм жена.Искам до себе си мъж.Който да се грижи за мен,който да ми бъде опора.Който да е с мен във всичко, което искам от живота си.Да ми бъде другарче.Да не ме оставя да плача сама в леглото,аз правя това от малка.Как ще разбера,че не съм сама,щом той е в другата стая и си играе на компютъра?...

И сега,под секрет,ще ви кажа,че аз още го чакам.И ако няма кой да вярва за мен,аз вярвам за себе си,че някъде там,и за мен ще се намери един принц.Вярвам и така че бъде до момента,в който за него ще е много късно да дойде,но за мен ще  е твърде рано да спра да мечтая.И ще продължа.

По детски.

Защото обичта ми към вас ме накара да опозная себе си,но вашата обич към самите себе си не ви помогна да опознаете мен.Не вярвам,че от това сте загубили,тъй като във вашия свят това не ви е от полза.Позволете обаче на малките фантазьорчета да помечтаят,защото тогава,когато ви омръзне от цинизъм,това ще е единственото ви спасение.Ние ще сме там тогава,когато всичко друго ви е напуснало, точно там,къде си обърнахте гърбовете,през смях.Вие гонехте върховете,ние фантазиите.Е,братя…Всичко с времето си.