Свали си шапката, прибра я в чантата,

заметна своя плащ и тръгна по прашната пътека.

Остави зад гърба си плажен глъч.

Отиде си, не взе със себе си морето.

Остави го на нас.

С пръските от спомени,

с топлите си дни,

с нощните си мигове.

Есента поплака на зазоряване,

Видяла отново пак лицата тъжни

на хората от лятото, останали в края на прашната пътека.

Подаде ни ръка, поиска прошка, прекрачи прага,

обеща ни цвят и нови мигове.

Припомни ни всемирния кръговрат.

Приехме,  ще чакаме отново.

Ще минем пак през снежните дни.

През ветри силни и утрини с мъгли.

И шапката на лятото ще сложим настрани.

Да топли нас със спомените

Да дава сили на посърналите ни души.