Напуснах България преди около седем години и два месеца.

Мислех си: За два месеца само.

Мислех си: За лятото само.

И ето ме, увесила нос с печалната равносметка, че за тези години България става все по-красива, а аз съм станала неузнаваема за самата себе си.

Смених общо 26 квартири в 4 държави.

Смених над 50 работни места.

Преди да напусна България работех като преподавател по английски и преводач за три агенции, две министерства и около 10 фирми. На първо число нямах една ст’инка след наем, ток, вода и нет.

В Австрия на първо число, както и на което и да е свободно избрано число от месеца положението е същото. Работя като преподавател по английски за няколко школи, в детска градина – пак същото – лафя на децата а английски и превеждам книги за България.

Пиша. Глупости предимно.

Какво спечелих? Видях, че светът е еднакво лайнян навсякъде. Има бездомни в България, но пък са само българи. Навсякъде, без Кипър, бездомните са космополитни. Сред тях има и българи. Има „устроили се” българи. Богати, средно богати, деца, внуци на бивша и настояща номенклатура, има и такива, които за десетина години са успели да заформят приличен начин на живот. Има такива, които се срамуват от произхода си (повечето), има и такива, които не се. Има еснафи, сноби, въшки, работливи, кариеристи (те са ми любимите, че нали им пиша отчетите, пък забравят да си платят, ама на домашната прислужница не забравят). Понякога имам чувството, че целият боклук се е изнесъл навън. Но не е така, повечето станахме боклуци.

А какви само излязохме! Уверени и силни и с вяра в свободата на словото, с увереност, че ЕС е малко повече от „у нас”. Голямата заблуда за спокоен живот, лека й пръст, разбитата надежда да дадеш нещо на децата си, да постигнеш това, което си мечтал… Но какво ли знам аз. Ще ми се карат и имигранти и нашенци. Първите ще отричат, вторите няма да ми вярват. Познати ще говорят зад гърба ми, че за мен не се намерило място, няколко ще дадат отрицателен глас на написаното, но наистина ли се вземат на сериозно, че може да ми дремне?

И никой не се интересува от политика, не за друго, ами им е писнало да се занимават с боклуци.

Боклукът управлява целия свят.

Обществото (у нас и навън) е устроено така, че да премазва всяка различна мисъл. Ако в Кипър се страхувах, че детето ми ще стане коза за разплод, то в Австрия се страхувам, че ще стане една от многото маршируващи.

Едно е да го гледаш отвън. Трябва да си поживял за да разбереш какво място си избрал и да се върнеш след това, за да разбереш какво и кого си изгубил.

Ако имаш хубав дом, сносна работа, спокойни дни, ходиш на йога, фитнес, тинтири-минтири, а майка ти е в България, няма кой да я гледа, ако и баща ти е на хал, дето само той си знае, как имаш наглостта да говориш за „онез измекяри там в България”? Как може да кажеш „Тея там съм ги отписал”! Как можеш да кажеш „Не съм стъпвала от шест години в оная помия и нямам намерение да стъпя.” !!!

Какво още ми дадоха тези години? Запознах се с велики хора. Двама починаха. Останалите се изпожениха. J

Видях прекрасни места, чух музика, видях странни обичаи, живях… движейки се.

И понеже не съм дърво, ако не ми харесва, се местя. J

Не зная кога ще се върна завинаги, може би на лято,  може би след няколко години, може би като ме стегне шапката. Вероятно ще се преместя на юг. Това, което обичам да правя, мога да го правя и от някоя малка селска къща в някое малко българско градче. А защо да е малко, като има цяло море в Бургас.

Никъде в света не мирише като в Бургас.

Седем години накратко – тръгнах с 40 кила багаж, имам 40 кила най-необходимото. Имам посоки, имам избор, имам свободата да живея без пари където пожелая и да казвам истината, каквато я виждам, колкото и да не ти се нрави.

По своему съм щастлив човек.

И много нещастен.

Защото имам очи, не страдам от далтонизъм, нямам цедка на клавиатурата, а за да си сложа такава, трябва да ми отсекат ръката.

За българите, които са успели извън България, браво! На мен явно много ми стърчи главата, а и нямам солиден гръб на мама и тати, може да са ми високи критериите за живот, може би не ме удовлетворява само да имам покрив и нещастен живот на Гаврош.

Наскоро се запознах с един пич от Сенегал. Там е крал в племето си ли, в селото си ли, не разбрах. Живее във Виена от няколко години, но наесен си отива. Вика „По-добре крал в селото ми, отколкото никой в Европа.” Подари ми гривната си.

Не си отивайте от България, ако не сте готови за едно много дълго пътешествие, за много години мизерия, ако не си готов да се наведеш и да работиш какво да е, защото, скъпи българино, никой не ни иска, ние не сме необходими на никого, те си имат специалисти. Не живей с илюзията, че твоите дипломи значат нещо повече от вчерашен вестник. Не слушайте как всеки се е устроил и колко е щастлив навън. Какво искаш да ти каже? Истината ли? Не говоря за хората, които са създали семейства навън. Това е друга струна.

Това лято дишах с пълни гърди ароматите на Бургас, гледах усмихнатите спокойни хора, бабите пред блоковете, хората седнали на кафе или на по бира ей така, да не са горе на топлото, гледах как баба и дядо си поделят една бира, но са навън сред шарения свят, гледах дядовците от осем и половина сутринта на плажа фрсакат белот. Гледах усмихнатите лица на децата, омазани със сладолед, усмихвах се на бурното море, гълтах мириса на сол, пот и жега, гледах турски сериали по телевизията с майка ми, слушах трактатите на баща ми за великото кино и музика.

И после се върнах в Ново село. Два пъти ходя там, но имам чувството, че цял живот съм живяла там. Нищо че се загубих посред нощ и стигнах до гробищата. J

И си скътах сладката въздишка на Ева, нейните красиви топли по бебешки очи. Сгънах си за зимата усмивка, смях, песен, прегръдка, хубава дума, обич, топло, много топло, спокойствие, уют, мирис на печени чушки, на прясно изгладено пране, на бира, на водка… каквото дойде. Тази година Вовата ми даде една бяла шапка (пръскал е лозето осем пъти с нея), омазана и потна, разръфана. На нея пише Белпградчишки скали. И си я нося. Според Вовата, всички чаши са наши J

Всички чаши са техни, а за нас, които сме навън и милеем за там – за нас са всички прозорци, през които можем да гледаме вътре и не можем да пипнем.

Сгънах си и си прибрах за зимата най-приказното пътуване от Ново село към София. Нали знаеш когато сърцето ти е преляло и започва да изпуска през очите. И дланите. И искаш да ги протегнеш и да обхванеш цялата онази призрачна любов, да я напъхаш през порите си, да я сложиш под кожата си и да те пази от студа навън. И когато гледах за кой ли път „Малката русалка” в онзи съботен следобед, свита в леглото с две от най-обичните ми същества на света, ми беше студено не защото валеше, а защото знаех, че след няколко дни ще свърши и кепенците падат и си отивам.

Това е моята струна. Моята България, която предадох, от която избягах, която ме забравя полека, но аз не я забравям, която обичам с подлепеното си като стара гума сърце.

Избягах не от вас, мили мои хора, кълна се. Избягах, защото исках да видя света. Исках да мога да ви кажа: видяла съм много и знам, повярвайте ми – вие сте богати, защото имате себе си.

Не мога да ви дам нищо.

Давам ви себе си. Моите безсмислени думи. И гумата, която помпа тъжно.

А онези, които мразят страната си, те сте идиоти.

Имам си струнката, която ме свързва с България, и на нея си свиря една единствена тъжно-усмихната нота. Виси, полюлява се, подеме я вятъра, завалия я дъжда, огрее я слънце, изкъпе я роса, посипят я снежинки, тя си е там, на петолинието на живота ми.

Докато децата играят вън, има надежда.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Животът е петолиние. С ноти...

Не знам къде ги виждаш тези усмихнати, спокойни хора?! По мои наблюдения (от миналата година де) само малките деца са усмихнати ... за съжаление!

при теб няма нюанси
черното е адски черно
бялото е направо ангелско