Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
29.06.2015 01:05 - СВ.АПОСТОЛИ ПЕТЪР И ПАВЕЛ
Автор: ivoki Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1397 Коментари: 2 Гласове:
7


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

ПРОПОВЕД ЗА РАЗСТОЯНИЕТО МЕЖДУ ЗЕМЯТА И НЕБЕТО

 

свети апостоли Петър и Павел - 29 юни

"...Ти, Който Единствен знаеш какво е в сърцата, прие техните страдания и смърт за нещо повече от всяко всеплодие." - така се обръща към Господа кондакът на светите първовърховни апостоли Петър и Павел. Велико изречение, което явява затруднението на проповедника. Какво да разкажа за любовта на тези, в чиито сърца не мога да надникна? Още повече, че за мен представлява затруднение да "видя" дори собствения си вътрешен живот. И как да похваля тези, чиито усилия са зачетени за повече, от който и да е друг плод на света? Нима не съм заплашен от това думите ми да се окажат празни приказки на човек, който не е очевидец на станалото, но обича да се опиянява от собствения си говор? Дистанцията между тези, които пребивават във вечния живот и любовта на Бога - и нас, които живеем в посредствеността на последните, лишени от топлина времена, изглежда съкрушаваща. Те там, а ние тук - отдалечени не толкова по място, колкото по чистотата на сърцата.Искаш ли да знаеш колко сме отдалечени? Толкова, колкото е разликата между този, който вярва "по своему" и върви по собствени безизходни пътеки - и този, който казва на Стоящия пред Него: "Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот, и ние повярвахме и познахме, че Ти си Христос, Синът на Бога Живий." (Йоан 6:68-69). Колкото е разликата между онези самотни нощи, в които не можем да заспим от мрачни мисли, а единствената светлина, която виждаме е от неоновите реклами навън - и съзерцаващия Преобразилия се в Своята нетварна светлина Господ и тихо мълвящ: "Наставниче, добре ни е да бъдем тук." (Лука 9:33). Колкото е разликата между този, който обича себе си и презира ближните си - и този, който се моли да бъде отлъчен от вечното си спасение, за да се спасят враговете му (Рим. 9:3-4). Колкото е разликата между вечно измъкващия се в този свят компромисен човек - и този, който говори:"Заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане. Но във всичко това одържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби" (Рим. 8:36-37). Колкото е разликата между любовта и равнодушието, между блаженството в Царството Небесно и забавлението от партитата на този век.

И все пак трябва да се проповядва. Защото милостта на Бога е по-голяма от това разстояние и с лекота го преодолява. Стига човек да го поиска. Защото Христос дойде и се разпъна за това - за да отведе човека там - в неизказаното, в немислимото. Да го направи нов... Именно такива нови хора станаха апостолите Петър и Павел. И макар да не можем да постигнем любовта, с която те отговориха на Божията любов, не подобава и да мълчим. За какво друго си струва да говорим, ако не за това, дори и да изглеждаме като деца, които препредават дълъг и сложен разговор на възрастните. Доколкото са открити за нас животът, страданията и смъртта на светиите, дотолкова и трябва да се говори за тях. Защото и ап. Павел казва да бъдем негови подражатели, както е и той на Христос (I Кор. 4:16).Знаете ли кога страда най-много този, който умее да обича? Когато изневери на любовта си! Когато се окаже недостоен за нея. Когато предпочете себе си. Понякога това се случва и с най-големите сърца. Дори и най-светлите хора могат да се загубят и да тръгнат по лош път. Но Добрият Бог може да обърне всичко това в полза. Пътят на първовърховните апостоли не е бил по-лесен от нашия. И те са падали, стараeйки се да извървят разстоянието от този свят до небето, от плътското мислене до светостта. И най-напред е полезно да станем техни подражатели в реакцията им при тези падания. За апостол Петър е казано, че след като се отрекъл от Христа "плакал горко" (Мат. 26:75). Разбирате ли? Никакво оправдание, никакво извъртане... Никакво: "Ама аз нямах това предвид" или "Ама те всички останали се разбягаха, аз поне дойдох до тук, те по-добри ли са?" Просто съзнанието за възлюбилия те Христос и това, че си се отказал дори да Го познаваш. Предпочел си своето спокойствие пред Него. Как боли когато направиш такова нещо!!! Впрочем, нас боли ли ни? Не си струва да говорим за нищо духовно, за никакво преодоляване на разстоянието, ако не си отговорим на този въпрос. Вижте в сърцата си! В живота ни има периоди, в които си даваме сметка, че обичаме Господа, но има и други, в които се правим, че Него Го няма. Или Го оставяме вкъщи, защото няма да разбере, че е нормално да пробваш с десетина връзки преди да Го повикаш да те благослови за Брак. Апостол Петър се отрекъл от Господа и плакал горко. А ние постоянно се оправдаваме. Или се срамуваме. Или отлагаме изповедта. Защото липсва болката в сърцето. Защото обичаме малко. Има предание, което разказва, че дори и много след като грехът на ап. Петър бил простен, очите му продължавали да се насълзяват когато чуел да пее петел. Така страда каещият се и това негово страдание съкращава разстоянието до небето, а Бог, Който Единствен знае какво е в сърцата, го взeма за нещо повече от обикновените дела.Същото можем да видим и у апостол Павел. Той разказва как Възкръсналият Христос се явил на един, после на друг и добавя: "А най-после от всички яви се и на мене, като на някой изверг. Защото аз съм най-малкият от апостолите и не съм достоен да се нарека апостол, понеже гоних църквата Божия." (I Кор. 15:8-9) Това са думи на същия този, който уловил в мрежите на Евангелското учение много народи, който много пострадал за Христа и дори бил взет приживе на третото небе (II Кор. 12:2-4). Той нарича себе си "изверг". Това не е театър, не е поза, това е великото смирение на човек, който е осъзнал греховете си и не се страхува да говори за тях. Такъв човек се наслаждава на много мир, защото този, който сам осъди себе си, няма да бъде осъден от Господа. Чувал съм и сега някои да говорят за себе си лоши неща. Но само се опитай да потвърдиш гласно думите им и цялото това смиренословие се изпарява, а на негово място се материализира егоизмът, който направо може да те отнесе като вихър. Но смирение, което слиза по-надолу от устата, което наранява сърцето, почти не съм срещал. Този съвременен егоизъм прави хората "тежки". Като изгубените деца от книгата за Питър Пан, коитo накрая забравиха да летят и станаха сериозни възрастни хора. Така и ние пораснахме в този свят, а опитите за летене (или поне скачане от автобуса) ни причиняват само болка, защото се удрямe в паважа.

А онези, които плачат горко и осмислят себе си като последни грешници с помощта на Бога, още тук достигат до огромни висоти.Ние виждаме светите апостоли като чудотворци. Не просто като извършващи благодатни изцеления, но и като чудотворци на своите собствени души. Виждаме ги като хора, които са изградили себе като храм на Бога. Виждаме ги със сърца, превърнати в Христов трон. Изчезнал е егоизмът, изчезнало е "аз искам това..." и "аз смятам онова". Апостол Павел казва: "Вече не аз живея, но Христос живее в мене" (Гал. 2:20). Всичко в тях е станало Христово, всичко е райско, всичко е светло, всичко е изцелено. Какво чудно има тогава, че дори сянката на ап. Петър и кърпите на ап. Павел изцелявали болящите. Нали Сам Господ казва: "Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, делата, що Аз върша, и той ще върши, и по-големи от тях ще върши" (Йоан 14:12)

И още нещо важно за съвременния човек, който постоянно преследва щастието, но почти не го познава... При всички страдания, които са понесли апостолите, ние ги виждаме преливащи от радост. Същият, който разказва: "Аз съм бил много повече в трудове, безмерно в рани, повече в тъмници, и много пъти на умиране. Иудеите ми удариха пет пъти по четирийсет удара без един; три пъти са ме с тояги били, веднъж - с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарал в дълбинето морско; много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя, в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота. Освен външните злополуки, прибавяха се всекидневните против мене нападения и грижата за всички църкви." (II Кор. 11:23-28), ни казва още: "Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се." (Филип. 4:4). За да разберем, че истинското щастие не е в спокойния живот, лишен от изпитания тук на земята, а в близостта с Господа и в Неговата любов. Сам Христос ни учи на това като казва:„Ако спазите Моите заповеди, ще пребъдете в любовта Ми… за да пребъде Моята радост във вас, и радостта ви ще бъде пълна” (Йоан 15:10-11).

И най-после - с телесните си страдания и смърт апостолите слагат венеца на своята святост. Христос показа на своите ученици как се умира за приятели и те, усвоили този урок, умират за Него като за Бог, Учител и Приятел. Някой би казал, че отговарят на смъртта със смърт, но това не е точно. По-скоро отговарят на любовта с любов и намират преизобилен живот у Възкръсналия от мъртвите. Като гледам колко много всички ние днес скъпим времето си, усилията си, парите си, и не сме готови да пожертваме нищо за Бога или ближния, разбирам, че примерът на апостолите ни е жизнено необходим. За да разберем за какво си струва да се живее тук и за какво си струва да се умира. А също и как умирането не е истинско умиране, а вечен и блажен живот. Затова е писано: „Помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и, като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им. Иисус Христос е същият вчера, и днес, и вовеки.” (Евр. 13:7-8). Тоест, Господ е същият и е готов да даде и на нас същото като на апостолите, стига да открие в сърцата ни поне малко от това, което е открил в техните.

Разбира се, това което написах не е истинска проповед, а само няколко разхвърляни мисли, с които казвам, че никак не искам да пропилея живота си и като се обърна назад да видя само празните работи на този свят. И че макар и апостолите да стоят несравнимо високо над нас, си струва да се стремим да бъдем като тях, защото са прекрасни и животът им има смисъл.

Много се страхувам от това, че мога да свикна с хладната (и по светски удобна) констатация за непреодолимостта на огромното разстояние между земята и небето. А също и от чувството, че каквото и да правя, някой е длъжен да слезе с асансьора и да ме вземе. Страхувам се и от това, че нашите християнски послания стават все по-лесно смилаеми. Като реклами… Внимаваме да не стреснем таргет-групата си. И затова: никакво покаяние, никаква аскетика, само „позитивни” послания. Тук обаче виждаме, че Бог е взел сълзите, страданията и смъртта на апостолите за нещо повече от всяко всеплодие. Защото чрез тях е изразена истинската любов. А също и защото любовта не е приложение за смартфон…

 

Свещеник Владимир Дойчев, храм „Св. преп. Наум Охридски”, София



image







Гласувай:
7



1. lubovakoniamash - Честит празник Иво!
29.06.2015 12:21
Честит празник!
цитирай
2. stela50 - Силно послание... мъдрост и истина.
29.06.2015 14:34
Честит празник !
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ivoki
Категория: Лични дневници
Прочетен: 3798451
Постинги: 2782
Коментари: 3628
Гласове: 10171
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031