.

.

.






Заповядайте на 23 окт.т.г. в Монтана,
откъдето ще потегли
ГРУПАТА ЗА ПОЧИТ рождения ден на Бай Данчо,
както му викахме всички и млади и стари,
и най вече изкушените в словото...

Е, аз съм възпрепятстван, но пък другите приятели и изкушени ще са там!


Царство му небесно на ЙОРДАН РАДИЧКОВ,
един от малцината владеещи
сладката раздумка и професионалното магично писане!!!












 Спомен  за Радичков
 

25.10.2014 

 

Писателите Цветан Андреев
и Иван Есенски
и скулпторът Теодоси Антонов
преливат по глътка вино
в памет на Радичков.
Снимки: Любомир Йорданов

 

С
курбан,
народни песни,
сладки приказки
и отелово вино
почетоха
паметта на писателя-магьосник,
световния разказвач Йордан Радичков
неговите приятели и почитатели
от родния му
Северозападен край.

На 24
октомври,
когато
се навършиха
85 г.
от рождението му,
писатели,
художници,
журналисти
и земляци се събраха под клоните на 380-годишния дъб,
който някога е бил в центъра на родното му село Калиманица.
 Те си припомниха с любов и тъга за човека,
описал тайните, вярванията,
грешките и надеждите на българите в бездънните си
като древни приказки разкази.

- Отбелязваме рождения ден на Радичков в родното му село
от 10 години.
Започнахме тези събирания година след смъртта му и
ще ги продължаваме защото сме сигурни, че духът на бай Йордан,
където и да е, се връща тук, сподели скулторът Теодосий Антонов.
Дружеството на художниците в Монтана е наречено "Тенец"
почита писателя като свой кръстник.

Главен организатор на помена за Радичков е неговият приятел и съученик
историкът Милан Миланов - по прякор Революцията.
За събирането 86 годишният бай Милан е уговорил местен бизнесмен
да дари шиле и от сутринта на метри от вековния дъб къкрят два големи
казана с курбан.
Революцията е склонил и две групи гласовити баби от селата Гаганица
и Железна, накипрени с народни носии, да се включат с торлашки песни.

-Запознахме се с Данчо в гимназията в Берковица. И там беше същия,
какъвто го знаехме после - едно кошле кокали...Викахме му Попчето,
понеже беше учил в Семинарията в Черепиш. Почнахме приятелството
си в гимназията и го продължихме до край. Където и да ходеше,
каквото и да правеше, той идваше тук, защото тук беше изворът
и на живота, и на творчеството му!", разказва бай Милан,
докато урежда в движение честването.

Художниците - иначе народ трудно подаващ се на ред и дисциплина,
чинно редят трапези на парчето асфалт, останало от някогашния селски
център, палят скари и наливат чаши с вино и ракия. Преди да отпият,
отливат по глътка под вековния дъб - за светлата памет на писателя
и земляка им.

- Обичахме да си пийваме с бай Йордан Радичков.
Честно казано и двамата не можехме да пием, но като се почерпехме,
пеехме много хубаво заедно.
После много пъти съм пробвал да пея - викат ми - "Млъквай,
нищо не става!".
Но с Радичков ни се получаваше добре, от душа,
спомня си поетът Иван Есенски.

Той разказва на събралите се как организирал навремето последния лов
на Йордан Радичков.
Сладкодумецът от Калиманица отишъл да стреля фазани в Пазарджишко
с друг голям разказвач - Ивайло Петров.
Върнали се без слука, нищо не ударили, но пък били весели и се хвалили
колко много птици са гръмнали - чак трябвало в каруца да ги товарят,
спомня си Есенски.

Всеки от събралите са под вековния дъб има своите срещи и
                                     спомени за големия писател.
Баба Люба му е била комшийка и покрай четенето на разказите му сама
започнала да пише. Вече е изляла на един дъх две поеми за писателя.
"Увенчан с крилете на орлите/полетял във висините.
/С широко отворени зеници/човешкото в човека прозрял/
и в книгите си го посял!", завършва едната й творба.

На масите под открито небе е приседнала и ученичката Памела -
правнучка на Радичков по братовата му линия.
Тя се готви да стане фармацевт,
но с интерес чете книгите на знаменития си родственик.

Свел побеляла и рошава глава, встрани от масите оглежда земите
на детството си и друг голям приятел на Радичков -
художникът проф. Галилей Симеонов.
"Данчо беше кротък и деликатен човек! Не беше гюрултуджия!
Но много го нервираше простащината. 2-3 пъти съм го виждал сърдит.
Тогава деликатността му се опъваше като стоманена струна и звънеше
страшно!", спомня си той.

Докато земляците си разказват истории за Радичков, бабите запяват
край вековния дъб. Дървото високо 27 метра е единственото останало
от някогашното село Калиманица, заедно с паметника на въстаниците
и недостроената черква. Къщи, улици, училище и градини всичко е било
разрушено през 60-те години на миналия век заради строежа
на язовир "Огоста".

Сриването на селото си Радичков преживял като страшен удар
и тежка лична загуба.
"Бедното мое родно село!...Заличиха го с държавен указ от списъка
на населените места през 1974 г....Оттогава насетне там започна
да расте
само дива трева и коприва, а гробищата тъй много буренясаха,
че човешки крак не можеше да стъпи вътре!",
пише по-късно Радичков.

Въпреки мъката обаче писателят често идвал в родното си село на лов
с приятели, спомнят си земляците му. След обиколките на драки
и шубраци сядал под вековния дъб и вадел от торбата на спомените си
невероятни истории със свраки, верблюди и всякакви тайнствени
обитатели на загадъчния Северозапад.

"Скитал съм къде ли не по света и съм виждал какви ли не чудесии...
Но по-дивно и по-загадъчно място от моя роден Северозападен край
не срещнах никъде.
Тук и най-обикновените природни явления, каквито са дъждът,
гръмотевиците, мъглите или снегът и най-простата история
сякаш са белязани с особен знак!", споделя писателят.

Въпреки студа и влагата, които напират на талази от близкия язовир,
събралите се хора часове наред седят край вековния дъб и си говорят
за твореца, за книгите му и за живота,
който е много далеч от светлината, кроткостта и духовността,
които излъчваше Радичков.

- Хората, които носят дух, са много по-живи от тези,
които са взели България като своя собственост и я използват,
а народа нямат за нищо.

Една страна се затрива не когато й вземеш парите
и разрушиш заводите й,
а когато и вземеш езика.
Северозапъдът - тази митична територия и езикът на нейните хора,
влязоха в българската и световна литература с книгите на Радичков
и там ще останат.
                                      Това е вечността на словото.

След години дори само двама души да дойдат под този дъб,
значи че българи има, каза поетът Иван Есенски.

В петък следобед граждани, ученици и почитатели на Йордан Радичков
положиха цветя пред паметника му в Монтана,
който е изваян от приятеля му Георги Чапкънов - Чап.

trud.bg

Много ми хареса.

Радичков беше истински българин и творец
Сега много се тупат по гърдите, че са велики, но такива като него са рядкост
Сравнявам го с Хайтов, с когото съм имал възможността да разговарям
Съвременните ни колоси на печатното ни слово са!

Поздравления и за традицията, която сте създали и утвърдили, за да не потъне в забрава този бележит българин!